Свежестта на тъгата: “Бялата ни спалня” на Радмила Младенова

Вие ми се свят. Главата ми едва удържа развихрилата се какофония от въпроси, разговори, романи, които пиша в съзнанието си, докато бъркам манджа, приспивам сина си, или чета някоя статия в интернет за масовото измиране на пчелите. “Бялата ни спалня” – дебютният роман на Радмила Младенова е виновен за гламавото ми състояние!

radmila mladenova bialata ni spalnya

“Бялата ни спалня” уж е в “Люлин”, а прегръща целия свят, взрян и загрижен за природата. Уж е поетичен монолог за бащата, а всъщност е пътепис през девет планини в десета.

Всъщност, “Бялата ни спалня” си е цял рамон. Още от първите редове разбирам, че с този непознат за мен жанр ще се спогодим. А и с Радмила се познаваме, да, бегло, но фактът, че държа в ръцете си книга на свой съвременник, колега, познат, съвинопийник… ме изпълва с онова меко чувство, което ме вдъхновяваше, докато пишех дипломната си работа за киберфантастични романи от 90-те. Сега дистанцията е още по-кратка, случките са по-сгъстени, непосредствени, лични.

Не искам да правя дисекция на този толкова жив и пъргав роман. Няма смисъл. Та той е “колекция от учудвания”, “хиляда и едно отплесвания”. Затова ми стига да го гледам как се мята от измерение в измерение, как скача от жанр в жанр, как расте и се свива на кълбо, за да се търкули в детските си спомени, как налива “цветовете на дъгата” в образа на Ранополия, как танцува, пътува, снима, говори на чужди езици, побеляват му косите, страхува се, сбогува се. Като героинята на Радмила, която ту гледа в пропастта от високия път, ту отвръща поглед, и аз от време на време затварям страниците, за да увелича удоволствието от ужаса.

Чета “Бялата ни спалня”, гладна за завидната красота, богатство, лекота и съзрялолост и в същото време младост на изказа. Поглъщам “Бялата ни спалня”, възхитена от забележителното и ненатрапчиво изящество на думи, пропътували векове, запазили дъха, мириса и топлината на отминали години. Скачам отвъд буквите, зажадняла за уравновесен и трезв поглед към близкото ни минало, търсеща виновник за всепогубващата депресия на нашето поколение, от която всеки търси изход по свой обнадежден или безнадежден начин, откриваща отговори на пороя от въпроси за тежестта на гените, за наследството, което тегне на вратовете ни.

И след последните страници още ми се вие свят, но пък и някак олеква. Ако ти се чете един поетичен роман, в който можеш да откриеш и себе си освен куп други познайници, надникни в “Бялата ни спалня”.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s