Свежестта на тъгата: “Бялата ни спалня” на Радмила Младенова

Вие ми се свят. Главата ми едва удържа развихрилата се какофония от въпроси, разговори, романи, които пиша в съзнанието си, докато бъркам манджа, приспивам сина си, или чета някоя статия в интернет за масовото измиране на пчелите. “Бялата ни спалня” – дебютният роман на Радмила Младенова е виновен за гламавото ми състояние!

radmila mladenova bialata ni spalnya

“Бялата ни спалня” уж е в “Люлин”, а прегръща целия свят, взрян и загрижен за природата. Уж е поетичен монолог за бащата, а всъщност е пътепис през девет планини в десета.

Всъщност, “Бялата ни спалня” си е цял рамон. Още от първите редове разбирам, че с този непознат за мен жанр ще се спогодим. А и с Радмила се познаваме, да, бегло, но фактът, че държа в ръцете си книга на свой съвременник, колега, познат, съвинопийник… ме изпълва с онова меко чувство, което ме вдъхновяваше, докато пишех дипломната си работа за киберфантастични романи от 90-те. Сега дистанцията е още по-кратка, случките са по-сгъстени, непосредствени, лични.

Не искам да правя дисекция на този толкова жив и пъргав роман. Няма смисъл. Та той е “колекция от учудвания”, “хиляда и едно отплесвания”. Затова ми стига да го гледам как се мята от измерение в измерение, как скача от жанр в жанр, как расте и се свива на кълбо, за да се търкули в детските си спомени, как налива “цветовете на дъгата” в образа на Ранополия, как танцува, пътува, снима, говори на чужди езици, побеляват му косите, страхува се, сбогува се. Като героинята на Радмила, която ту гледа в пропастта от високия път, ту отвръща поглед, и аз от време на време затварям страниците, за да увелича удоволствието от ужаса.

Чета “Бялата ни спалня”, гладна за завидната красота, богатство, лекота и съзрялолост и в същото време младост на изказа. Поглъщам “Бялата ни спалня”, възхитена от забележителното и ненатрапчиво изящество на думи, пропътували векове, запазили дъха, мириса и топлината на отминали години. Скачам отвъд буквите, зажадняла за уравновесен и трезв поглед към близкото ни минало, търсеща виновник за всепогубващата депресия на нашето поколение, от която всеки търси изход по свой обнадежден или безнадежден начин, откриваща отговори на пороя от въпроси за тежестта на гените, за наследството, което тегне на вратовете ни.

И след последните страници още ми се вие свят, но пък и някак олеква. Ако ти се чете един поетичен роман, в който можеш да откриеш и себе си освен куп други познайници, надникни в “Бялата ни спалня”.

За разказите на Мирослав Пенков

При зачеването на моя блог си обещах, че няма да пиша за книги, защото не ги разбирам аз тези дженабетини. По-умни хора от мен се потят над книгите, прилагат с ловкост литературни теории и се изказват адекватно, та аз къде съм тръгнала. (Тук няма и доза самоирония).

Но обичам да чета и всеки път когато разгърна нова книга, се вълнувам като ученичка, защото знам, че вътре ме чака един прекрасен нов свят, какъвто няма никъде. Надникнах за пръв път в късите разкази на Мирослав Пенков “На Изток от Запада” едва преди няколко дни, както обичайно се случва, в полунощ. Отгърнах първите страници, уж само за да видя как ще се разберем с началните редове, ще ме сграбчат ли или ще ги захвърля отекчена. Още на втората страница знаех, че тази нощ няма да се спи и ще трябва да се съоръжа с доволно количество лъжи от сорта на “Ей сега гася, ти спи”.

Още не съм я довършила и ще пиша, о, да, ще пиша накрая, защото искам да споделя как тези източно-западни разкази ме хванаха за гушата. Има редове, които прочитам отново и отново, за да се насладя пак и пак на уникалните и същевременно универсални емоции на малкия човек. Мирослав добре се е разправил с големия наратив. Такива човеци ни показва, в такива превъплъщения, от най-далечни времена до днес, изненадващи персонажи и език, а-ха да ги пипнеш, че с края на всеки разказ се чудя каква ли щуротия ще измисли нататък…

А ако знаете каква дълбочина извира от сюжетите… а тя винаги се предава с привидна лекота. Опитвам се да хвана някака техника в писането, смалявам разказите до мета ниво, но и не смея да се впусна в тая посока от страх да не разваля магията.

А има и още. И това е езикът. Възхищавам се на автентичността на изказа и липсата на претенциозност в него. Не помня до момента да се е наложило да прочета някоя абзац отново, защото, задъхана от преднамерено сложни словоизлияния, не съм го разбрала. Привидно семпъл изказ, но радващ се на богатство и игривост. Чудя се какво му е струвало на този млад писател да съумее да представи всеки герой със специфичен език, който винаги е съществена и хармонична част от неговото цяло. Идва ли това умение с познанията по психология или се овладява в часовете по творческо писане?!

Ами това е засега. Уж щеше да е кратко и без прехласване, а каква стана тя…