Обърнатата картина

Решихме, (не, ти го реши от името на двама ни) че можем да нарисуваме една картина. Заедно! Кой би си помислил, че сме способни на това? Та ние едва се разбирахме, камо ли да творим заедно. Лудост.

Не знам как започнахме – ти реши, че аз държа четката по-добре и е редно аз да положа първите щрихи. Послушах те и сгреших. Защо ми каза, че тази картина ще стане велика? Какво ти трябваше да посяваш самомнението в мен? Гордеел се бил с уменията ми!

Дойде и твоят ред с молива и въглена. Гледах как изкусните ти ръце се плъзгат по платното, как умело позлваш стари и нови похвати, как комбинираш хитрини, трупани с години, непознат за мен опит, как нито за миг пръстите ти не потреперват, как избираш уж случайни образи от гръцката митология, хвърляш ги с лекота във венециански двор и им придаваш библейска дълбочина. Ти беше постмодернист, просмукан от духа на декадентството, жадуващ и жадно бранещ свободата си.

Не ти стигаше това, но и ме караше да те разбирам. Яд ме хващаше всеки път, когато не можеш да прозра думите ти. Не разбирах нищо, а ти не спря да обещаваш, че ще стана велик художник. Не ме наказваше като мъдър майстор чирака си, а търпеливо се усмихваше на всяка моя недомислица. И казваше “всичко това един ден ще си дойде на мястото. Ти ще го сложиш на мястото му.” Сега като се замисля, за човек, подслонил в себе си скуката от живота и песимизма, звучеше малко неубедително. И все пак ти повярвах.

Днес гледам общата ни картина в малката галерия на ул. Париж и се чудя, защо не успяхме да постигнем такова съвършенство и в живота си, защо картината се обърна…

Оптимистична терапия за влизане в ритъм

Прибирам се толкова уморена, че целият свят ми се вижда като потънал в тъмна мъгла. Не ми се прави нищо, не съм гладна, искам само да се сгуша в кротко мълчание. Мога да се закълна, че телевизорът ми е пръв приятел в този момент, а любимата ми музика, на която обичайно неистово припявам, сега кънти жестоко. Не, не искаш да ме чуеш как пея.

В такива дни имам избор (всъщност, винаги имам избор) – да се оставя на меланхолията, чувството за самосъжаление и пълно разочарование или да си взема от онези хавлии, без които никой уважаващ себе си галактически стопаджия не поема на път и да се шмугна в банята за един освежаващ душ. Съвсем очаквано, избирам второто.

И ето ви оптимистична терапия за бързо влизане в ритъм след ден на лудост – аз го наричам тунел на прераждането: 20 минути, в които милиарди дребни капки се изливат върху лицето ми и мога да почувствам молекулите на всяка капка, да усетя падането и разцепването на всяка от тях…

Това са 20 минути, в които чудовищно плашещите неща, свеждащи ме до анестезирано подобие на хомо сапиенс, се разбиват безвъзвратно. Едни 20 минути, в които затворените ми очи виждат повече от най-мощния микроскоп, а устните ми са по-сетивни от най-чувствителната повърхност. Някакви си 20 минути, в които целият свят се събира в една капка и ставам неволен свидетел на раждането на вселени. В тези 20 минути съм случайно появил се микроб в задния джоб на вселенските дънки и така ми е уютно.

Опитай и ти. Колко му е! И си носи хавлия!

Fake clouds of hope

Фалшиви облаци се появиха тази вечер в небето над София. Обещаха дъжд, а не донесоха нищо – немощните светкавици не пуснаха поне за една свястна снимка. Кой ти мечтае за захлаждане… Сахарска жега и безсъници ни очакват още няколко мъчителни дни. Тази джанабетина “глобално затопляне” е в ход.

След 30 минути изпълнено с надежда висене на балкона, изпонахапана от комари и разни други буболечки, изснимала над 100 снимки, извадих само толкова. Време е за дъжд!

Well, these are just a couple of photos taken in а moment of ignorant bliss, when I was hoping that it was finally going to rain. Unfortunately, the clouds turned out fake and embarked on a journey home. No rain again. It’s +35 degrees Celsius and we are practically roasting in this cauldron of asphalt and concrete. Alas, no hope on the horizon.

Фалшиви обещания за дъжд

И една напълно фалшива светкавица

Сърбеж

Сигурно съм го сънувал, но беше много истинско. Или е било истина, но толкова невероятна истина, за да си мисля, че е сън. Като онези моменти, нали се сещаш, когато ти се случва да наблюдаваш обрат в живота си.

Персонажът на тази приказка е едно чудновато животинче (за кратко ще го наричаме Ж.), стреснато от прожекторите на моето безплодно въображение. Беше заспало в едно тъмно хале; наоколо бяха разхвърляни всевъзможни герои, сюжети и думи. Ж. скочи, почеса се по главата /макар че никой не се почесва по главата, когато е стреснат, но то определено направи именно това/ и се заоглежда за глупавите си пантофи. Знам, че то не може да разказва истории, без пантофи, затова изчаках търпеливо.

Може и да е било сън. Животинчето от тази история беше съвършеният ми герой и аз го пуснах да си ходи толкова лесно… остана само сърбежът – най-ужасното за един преписвач на чужди истини. Исках да се замотая в експерименти, в нови стилове и жанрове. Може би щях да стана известен писател. Може би дори щях да спечеля Нобелова награда за литература, кой знае.

Ж. приседна по турски и запали цигара. Закашлях се – толкова противен навик! Димът се закатери нагоре по въздуха и като стигна тавана го гушна толкова силно, че таванът едва не се задуши от потискащата му любов. Ж. гледаше с натежали клепачи – бе очевидно, че му се спи повече отколкото го е страх – и от устата му се заразливаха мъдри слова. Ж. не бе студувал в който и да било университет, може би някоя друга книга се е промъкнала да ръцете му, но шансът да я е забелязал бе нищожно малък. Само че той редеше думите с лекота, а аз трябваше само да записвам.

Никой не можеше да се досети, че съм заключил Животинчето. Всеки ден се шмугвам в тъмната му стая и крада словата му. Идеалният сюжет, идеалната завръзка – той ми ги подсказва винаги. Аз трябва само да преписвам неговия устен дневник, а не мога да направя и това. И сега ме сърби ужасно.

*забележка под автора: Ако някой случайно разбере за какво става дума в тази история, моля нека се обади на домашния ми телефон. Обещавам солиден хонорар. И не казвайте на Ж. че се познаваме.

2004 © FroZzen

За любовта

Read this story in English.

Зная само, че е адски трудно и тъпо да се пише за любовта. Сега съм сам, искам да си при мен, за да мога да те придърпам към себе си и да мушна краката си между твоите, докато ти спиш спокойно. Но това няма как да стане; ти както обикновено заспиваш много след мен… защо не можеш да спиш?

Искам да ти кажа колко много те обичам. Ти си жената, която винаги съм мечтал да срещна, не като идея, защото никога не съм си представял, че човече като теб ще ме накара да се влюбя в него. Дотук всичко звучи много изтъркано, наясно съм с това, но и на теб ти е ясно, че не съм някой шибан писател.

Вчера за последен път си гризах ноктите. Най-тържествено обещавам, че ще се постарая да не го правя повече, защото ти искаш да съм стабилен мъж /какво общо има гризането на ноктите със стабилността?!/ и аз със сигурност знам, че искам да си доволна.

Още два дни и ще се прибереш при мен! /пауза, за да си поема дъх от вълнение/. Вече започнах да свиквам да спя без теб – можеш да си сигурна, че съм сам – но пък си мечтая за топлината на тялото ти, по-скоро за цялата теб.

Сещам се как обичаш да пишкаш докато и аз съм в банята. Правиш го обикновено, когато се бръсна и си мислиш, че не ме впечатляваш. Обаче може и да си забелязала доволната усмивка, която наблюдава от огледалото изпод намацаната с пяна муцуна. Шумоленето от пишкането ти е като будистка мантра – успокоява ме и ме изпълва с наивно детинско блаженство – че споделяш нещо безкрайно лично с мен. Все едно си ми показала колекцията си от салфетки, която прилежно си събирала в четвърти клас.

Не знам какво е любовта, нито каква е – някои казват, че е розова, други, че е червена, моята е малко по-различна. Тя е полегнала на плажа и гали пълната ти с пясък коса /защото ти обичаш да се гмуркаш до дъното и да заораваш с глава в него/, тя е доволно нахранена, дремеща пред телевизора, или играеща на последната версия на Call of Duty, тя е леко глуповата и нерационална, леко уплашена да не я захвърлиш като мокро коте след страхотен секс … тя даже те мрази, съвсем малко, понякога, когато й омръзне да се прави на примерна. Или нещо такова …

Зелени Хълмове

“Има едно място, където не е нужно да се чувствам като бездомник. Там тишината ме сгушва в себе си и обговаря цялата ми същност без остатък. На това съвършено място не ми трябват рамки и време, дори бельо не ми е необходимо. Храстите растат на воля и реките текат в посоки, които не биха понасяли, ако хълмовете бяха други, но не и зелени. На това зелено място няма хора. Само аз съм там, сама, загрижена за себе си – човече, прегърнало тук-и-сега-то си в един бъдещ момент. Хубаво е, че вече си мисля как съм узряла за това място, че нищо извън или около него не може да ме притесни. Тук разчитам само на въображението си, на активното си въображение. Зелените хълмове ме прегръщат ежедневно…”

– Добре де, но какво ще е това място? Сложи му някаква конкретика. Дай му име, страна, поне сезон му тури, за да не е някак захвърлено на произвола на читателя.
– Редакторите… да, редакторите можете и да сте сухари понякога. Защо ме караш да го конкретизирам? Добре си е и така. Едно такова зелено-никакво. Нали ти казах, че това ще се опита да бъде постмодерен разказ. Нека оставим читателят спокойно да си строи кули и пирамиди по зелените хълмове. Може ли сега да довърша?
– Но моля ти се, продължавай. Има вероятност, макар и малка, нещата да тръгнат на някъде в това замряло местенце.

“Зелените хълмове ме прегръщат ежедневно смутено, радват се, че съм ги построила такива, а не снежни или чакълести. Радват се, че не искам да се загубя в някоя безкрайна пустиня, или пък да се удавя в Марианската падина. Никой не е бил преди мен тук, осъзнавам ли как стъпките ми отекват единствено в контролираното от мен ехо, как всяко камъче помръдва под краката ми за пръв и последен път, събудено от дъха на мисълта ми…?”

– Чакай малко. Не разбирам. За смърт ли говориш тук? Така де, нали уж всички сме сами и различни в смъртта си. Обясни ми как виждаш да продадеш този разказ? Нали ти казах – фантастика. Да го напиша ли? Това тук ми прилича на някаква елементарна импресия и то толкова елементарна, че даже и надъханите тринайсет годишни биха написали по-добра.
– Все пак да почета още малко, а? Да видим какво ще каже елементарната импресия. Слушай само какви ги е надробила…

“И споменът за дядо ми изплува като изневиделица; той не разбираше нищо от поезия и драма, но пък беше чел “Под Игото” цели два пъти и дори беше гледал филма. Знаех ли, че е погребан тук някъде? Аз ли му дадох парцел под зелените си хълмове?

Родена съм на 3-ти март и още от раждането си съм закърмена със спомена от робството. Защото денят, в който страната ни е била предполагаемо освободена, носи в себе си и паметта на всички, чиито кости отдавна са смлени под краката на десетки нехайни поколения и които са дали живота си за тази същата свобода. Когато съм се родила за първи път празнували 3-ти март като национален празник. Мама ме е родила много лесно, бързала съм да изскоча на бял свят и още по стълбите към родилното съм я ритала в корема, напираща да поема първите мигове свобода.

Често ходя до зелените хълмове, но споменът за тях избледнява все повече. Веднъж ги показах на един човек, който не ги хареса. Казваше, че са му били абстрактни и неразбираеми. Не можеше да види очертанията им и колкото и да се опитвах да му обясня, че те всъщност си нямат очертания, че при тях има само хоризонт на очакване… така и не можа да ме разбере… Този човек искаше да пипне рамката, края, финале-гранде-то на хълмовете ми, а не видя нито за миг, че през цялото време ходи по хоризонта. Само а-ха да се протегнеш и можеше да се качим на слънцето. Уви…”

– Момент. Тук искам разяснение относно едно нещо – това може би е някакъв мъж, когото си допуснала в живота си? И от къде го измисли тоя 3-ти март. Мирише ми на идеология. И защо опит за автобиография?
– Станаха три неща…
– Не, не, искам да знам. Ти ли си това?
– Вече ще подминавам подобни вметки, господин редактор!

“Мама често ми разказва как преди да ме роди всяка нощ сънувала някакво вълшебно място, зелени хълмове, целите в мъгли и много детелини, трилистни, като в Ирландия. Газела боса всяка нощ и на сутринта краката й наистина били мокри…”

– Ти ли си това, мила?
– Ахх… Кажи ми, как да напиша сега, че се усмихвам на думите ти? Усмивката ми си остава тук-и-сега. Какво му пука на читателят, че в 12.47 вечерта на еди коя си дата съм се усмихнала чаровно на редактора си, който не иска и да проумее, че авторът умря. Какво значение има дали съм аз или някой друг? Остави читателят да си пофантазира. Остави му дупки за пълнене. Не ме карай да изнасилвам текста, да го оголя и пусна на читатели, които ще го изконсумират като озверели животни и ще го изхвърлят с погнуса, защото не им е позволил да си построят свои хълмове… Искам това разказче да е като песен, за която не можеш да се сетиш: пазиш само няколко акорда в съзнанието ти, но ти харесва как полагаш усилия да ги навържеш един към друг… и все не става. А когато в крайна сметка се получи, осъзнаваш колко си пасивен и непотребен на света, защото какво може да ти даде една готова песен, освен да искаш да я пееш пак и пак? Така е и с моя текст – сираче, което разказва на всеки нещо различно. Остави ме да си се шляя по хълмовете…

“Та, родена съм на 3-ти март…”

Преди Края на Света

Още е сутрин! Слава Богу, още е сутрин!

***

Чувах много шумове, идващи от различни места, или бяха в главата ми… Тя явно е станала доста рано, щом никакъв особен шум не ме бе събудил, макар че сега започвам да се чудя дали изобщо е спала в онази дъждовна ноемврийска вечер. Стаята беше празна, сива и мизерна, безкрайно потискаща…

***

– Искаш ли да танцуваме? Гласът й дойде някак отдалече, дори ме стресна.
– Не сега, мило, но по-късничко може би.
– Обещаваш ли? В този момент ми приличаше на коте, което моли да бъде прибрано на топло.
– Да, обещавам…

***

Още ли е сутрин? Не беше ли потънал светът в една сутрин без край? Слушах любимия си албум и чувствах, че животът тече по вените ми. Зная, че ако стана, няма да я намеря до себе си. Без жал за нищо и никого се завих през глава, за да удява действителността в тъмнина.

***

Слава Богу, още беше сутрин – имах цял ден да я търся, преди края на света.

Публикувана в bpm.cult.bg @2005-03-31