Телата си

В ритъма на музиката, облени в пот и миризма на живо. Пуснати в безвъздушно пространство… Телата им бяха нещо повече от сбор гени, куп месо, кожа, мускули и органи. Носеха души, опиянени от един по-изкуствен ритъм.

***

Продупчих си ушите, когато бях на 4 години. Плашеха ме, че щели да станат като онези в Африка – големи и разтеглени. Беше ме страх да нося тежки обици, да си слагам втора, трета… дупка. И сега, когато вали ме е страх, че ушите ми ще се разтопят както захарният памук в устата ми. Но пак излизам навън, косата ми е подмокрена, капки се стичат по ръбчетата на ушите ми, стигат до мекото и натежават, провиснали от обиците.

***

Куп изгоряла пепел и кости, без късче месо по тях. Анонимни кости… Събраха ги една нощ и направиха скелет на тиранозавър.

***

Ходилата ми придобиват ужасяващи размери. Увиването в парцали не помага. Вече не мога да обувам гетите си. Мисля, че се надуват, защото цял ден са потопени в оризищата… Отрязаха част от петите ми – никой мъж нямало да ме вземе с такива големи ходила.

***

Страх ме е, че ще загубя тялото си след смъртта. Че ще изчезна и ще се стопя до нула, даже не и нула, до нещо по-малко от нулата, до нищо, безпространствен безтелесен вакуум от безразличие. Затова възприех да се мисля като част от масата, като брънка от една огромна система от тела. Ще съм само един чарк от световния разум или липса на такъв. Пък и щом толкова народ преди мен се е простил с тялото си, значи и аз ще мога.

Advertisements

Друг Път

***

Мили Кристофър, знам, че SMS-те ми трябва да бъдат кратки, защото навлизаш все повече в пустинята и трудно ще ги получаваш. Засега сателитът ви следи успешно. Движите се в правилна посока. Дерзай. С любов, Франческа.

***

Скъпа Франческа, изглежа получавам съобщенията ти с известно закъснение. Казват, че в Африка нямало тигри, но кълна се, вчера се бих с един. Зареждам батерията си редовно, поне слънце не липсва. Според картите и това, което научихме досега, съкровището е близо до хълм, наричан от местните Индера. Чудя се, дали са чували за Индия …

***

Кристофър, любими, тревожа се; сателитите са ви изпуснали, но по последни данни сте тръгнали на югозапад, а не на изток, както е трябвало. Вече три дни нямам вести от теб. Добре ли си? С любов, Франческа.

***

Фран, снощи сънувах, че намирам съкровището. Исках да го взема, но когато протегнах ръце се събудих – един огромен гущер се беше покатерил върху гърдите ми и упорито ме изследваше. Мисля, че вече сме много близо. Усещам. Вчера едни номади ни черпиха с камилско и питка от мухи /не можеш да си представиш колко е вкусно/. Грижи се за себе си. PS. Какво казват от станцията? Сателитът ни следи, нали?

***

Крис, миличък Крис. Всеки ден се моля да получа съобщение от теб. Открихте ли Индера? Тук всички са убедени, че сте се изгубили, но аз не вярвам. Кристофър, няма да ти простя, ако се загубиш в тази ужасяваща пустиня. Твоя Франческа.

***

Мила Фран, вече 2 дни не сме яли, но добрата новина е, че намерихме вода. На картата не е отбелязана река, но то и това, което открихме не е точно река. Знам, че сме близо, дори и без да съм получавал новини от теб. Номадите са много смешни. Нямат представа какво е злато, а още по-малко какво могат да имат с него. Странни хора. Фран, моля те не казвай на майка, че съм отслабнал – ще реши да тръгне насам, за да ми готви. Обичам те, Крис.

***

Крис, какво става. Пиши, моля те. Фран

***

Франи, ура, ура, ура! Открихме Индера. Утре започваме копаенето. Твой, Кристофър Колохър

***

Крис, всички вече ви смятат за мъртви. GPRS-ът не засича телефоните ви. Крис, кажи ми, че сте добре, миличък, моля те. Фран.

***

Фран, съкровището така и не се появи. Брад и Пит загинаха геройски. Недружелюбни племена. Видях Бог. Не съм си го представял точно така. Мила Фран. Индера съвсем не е тук. Май е на има няма 1000 мили на изток от това проклето място. Жестоки са, Фран. Виждам Пит, пищеше като обезумяло животно. Ядох от него – зверски глад. Прости ми. Обичам те. Проклета Индера!

Анатомия на камъка

Рая ме слушаше внимателно, или поне добре се преструваше. От време на време задаваше по някой и друг въпрос, къде от интерес, къде от неудобство, че се е поразсеяла. Бяхме се прибрали уморени като стари коне – цял ден бяхме търсили път през прашната планина, но в крайна сметка се озовахме чак във Владая. Чувствах се виновен, че краката я болят. Тя е печен планинар – оборудвана е за преходи като за световно, има жесток планински чепик, който не пропуска пепел, но да открием сезона на търсене с преход Вихрен – Черни връх пеша, беше кофти идея. Моя идея.

И точно защото се видях виновен на Раините мазоли, знаех, че да й дам водата си няма да стигне, затова реших да й разкажа една от моите истории. Обожава ги.

– Коя да бъде този път? – попитах я по навик, макар да знаех, че иска само една история.
– Разкажи ми какво е било преди.
– Знаеш какво! Чувала си тази история поне сто пъти, а и самата ти си била родена по това време.
– Моля те-е…! – проплака Рая.
– Не! – казах – Ще ти разкажа история, която никога не съм споделял.
– За Малдивите?
– Не!
– За Кракатао?
– Не!
– За… Платото Наска?
– Стига. – казах, преди да ме е разубедила, защото и без това не знаех как ще завърши тази история. – Ще ти разкажа за моя рожден ден.
– За кой? За 18-я ли?
– Не. За деня, в който се родих.

Майка искала да ме кръсти Сизиф. Без майтап, Сизиф. Чувала ли си по-смешно име? Както и да е. Когато съм се раждал, не е имало 4-измерни цифрови камери, който да се взират в дебелите женски кореми и да гледат дали всичко с бебето е наред, ами са разчитали на прости ехографи и слушалки. Къде ти снимки на плода в реално време!

Майка ми имала късмет с мен. Дал съм й що-годе лека бременност, чак съм изхвърчал преди термина. Помня, че в корема на майка беше много готино.

Рая ме прекъсна по две причини:
– Първо, никой вече не казва “готино”. Това е дума от старото време. И второ, как, по дяволите, знаеш как е било в корема на майка ти? А и да си знаел, как го помниш, когато децата не помнят до 3 годинки?!

Горкичката, нямаше ни най малка представа, че в корема на мама наистина беше толкова г о т и н о, че нямаше как иначе освен да си го спомняш. Дошъл денят, в който коремът я заболял и тя юрнала татко към болницата. Той я откарал и докато паркира колата, водите на мама изтекли още по стълбите и тъкмо легнала, аз съм се пръкнал на бял свят.

Мама изохкала, а докторът едва не припаднал като ме видял. Не само че не бил виждал по-грозно новородено, ами в ръцете си съм държал огромен камък, кой знае от къде се е дянал? Макар да съм дишал и ревал, всички ме отписвали от живот, а с мен – и майка ми. Къде се е чуло и видяло камък в жив човек?! Все пак не е нормално, нали?

– Не е! – повтаря Рая и цъка.

Минали две седмици – нито аз нито мама не бил гушнал букета за това време. Докторите изследвали камъка, но дотогава не били виждали такова чудо. Пратили го в Лондон за експертно мнение, но от там им казали да не се подиграват с тях и след повторните запитвания спрели да отговарят на нашите специалисти. Някой се сетил да го пратят и в Москва, макар че тогава с Москва не сме се имали много много. Но и от там отговор никакъв. Пълна мистерия.

– Къде се е намирала Москва? – попита Рая.
– Около Урал, в Азия беше, но никога не съм ходил. На северо-изток от тук.

Докторът, който ме израждал, заминал за ЮАР (някъде в южна Африка, части от този континент са малко запазени и още по-малко изследвани), та като поотраснах, не можах да го питам какво е станало с прословутия камък. Майка ми също не получила отговор, в крайна сметка ще ни бъде ли нас двамата или не. Пък и не можело да седя без име, макар че тя си ме наричала Сизиф. С една дума историята скоро се забравила и животът на моето семейство се върнал към нормалния си ход.

Започнал съм да се очовечавам, но все така грозен, сбръчкан и черен като паяк, и почти токова слаб. Лелите ми (сестрите на мама) много не се церемоняли: като се наакам, миели ме с ледена вода под чешмата, ако изобщо има вода; поплясвали ме да се чуе гласа ми, защото иначе съм бил много послушен, кара ли се с майка ми, че трябва да ми дава рициново масло и да ям под час.

Мама си знаеше и си правеше своето. Беше страхотен приключенец. Гледаше да ме извежда навън, макар въздухът вече едва да се дишаше. Беше наясно, че за мен е добре да свикна с всякакви лоши условия, а не да ме глези като мамино синче. Сутрин правехме преходи из града почти без да спираме. Карахме колела по парковете, посипани с фина прах, но отново не се отказвахме. Знаех, че един ден това мое умение за оцеляване ще спаси живота ми.

Възпитаваше ме от люлката да се мисля за щастлив. Да, това помня като първи нейни думи: “Трябва да си представяш, че си щастлив!” Тогава не разбирах какво говори. Не знаех, че има някакъв си философ, от преди 2-3 века, който разправял, че трябва да мислим, че Сизиф, оня, дето блъска вечния камък, е щастлив.

– Камю. – прекъсна ме Рая.
– Какво?
– Камю! – повтори. – Това е твоят човек. Той е казал, че трябва да си представяме Сизиф щастлив.
– Добре. – съгласих се и продължих, без да знам и без да ме е грижа кой е Камю.

На 19-я ми рожден ден получих писмо без подател и марка, пъхнато под вратата. 7-8 години преди това бяха затворили последните пощи, а и рядко някой пращаше писмо по куриер. Хартията беше кът, на практика – на ръба на закона. Отворих плика и още преди да се кача в апартамента, извадих прилежно сгъната разпечатка от някаква онлайн статия. Авторът обясняваше как преди 19 години в Холандия се родило момиченце, което стискало в ръцете си камък. Колкото и да бях шокиран, че държа хартия, помислих си, че с нея сме родени в една година, стига източникът да беше актуален.

– Тя ли е любовта на живота ти? – живо попита Рая.
– Кой знае… сигурно не.

Видях как й се искаше да кажа, че тя, а не друга е любовта на живота ми. Малката ми райска птица – видях как ядна руменина изби по бузите й, а очите й се напълниха със сълзи. Отдавна се бяхме научили да не плачем, за да не хабим течности. Но не й дадох нежността, за която скимтеше. Дадох й края на историята.

Преди десетина години, Рая, помниш, че не беше чак толкова лесно да издириш някой в Интернет, освен ако нямаш доволно информация за него, или поне име. Аз не знаех нищо за момичето. Въпреки това се качих на първия самолет за Амстердам и се отправих към централата на Europeana, където се надявах да намеря повече по темата. Europeana се беше превърнала от проект за дигитализация на книги и артефакти, в най-мощния компютър на света, съдържащ почти всяка информация за всичко, което някога е било създадено или се е случило в света.

Наех стая в малък хотел в Хага – на 5 минути пеш от Холандската национална библиотека, където смятах да прекарам следващата седмица в търсене на повече информация по случая. След три дни търсене, бях изчел купища статии за натални и пред-натални аномалии. Прегледах всички броеве на известните преди години вестници, изчетох хиляди блогове. По цял ден търсех някаква нишка, за да която да се хвана. Но не намирах нищо и бях започнал да се отчайвам.

Рая вече видимо се ядоса, че съм така обстоятелствен. Не стига, че беше ужасно уморена от прехода, не стига, че не бяхме намерили никаква вода, ами сега трябваше да слуша и вече скучния ми разказ.

– Това ли било?! – избухна тя. – Затова ли сме се забили в тая пустиня? Затова ли стоиш тук, а не искаш да заминем за зелените плата? Не просто търсим вода! Ровим и търсим, а ти все се заглеждаш по останки от компютърни платки. За да намерим защо си се родил с камък в ръце? Огледай се – целият свят се е превърнал в камък, в пустощ и мрак, а ти сякаш не забелязваш! Налага се да продължиш живота си. С мен или без мен.

Тенджерата изкипя и сложи край на разгорещената й тирада. Всъщност, рядко се карахме. Бяхме готови да се разделим заради разлика в позициите, но рядко си повишавахме тон. Всеки се затваряше в себе си за час, след което се награбвахме като полудели с извинения и обещания за вечна любов. Харесвах я именно заради тази непринуденост и незлобливост.

– Не искаш ли все пак да чуеш какво наистина стана?
– Не! – отсеча Рая.

Прегърнах я. Целунах мръсните й бузи с полепнали по тях пот и пепел и прошешнах в ухото й:

– Рая, камъкът е отложен прах от вулкана, изригнал през април 2010 година в Исландия, и сложил началото на края. И двамата сме родени в края на 2010, нали? Вчера разбрах името на момичето, родено с камък в ръка и сега вече съм щастлив.

Преди да разкодират гена

Тя се интересуваше единствено и само от себе си. Не бе виждала небето досега, но и не искаше да го види. Бяха й казвали, че е красиво, но и сумракът на морската бездна бе не по-малко привлекателен.

Защото тя живееше сама за себе си и за разлика от онези глуповати бозайници не искаше да има нищо общо с хората. Родът й бе род на герои: дядо й бе паднал в битка с едно кубинско момче, а баща й загина наскоро, след като бе похитил рибата на Хемингуеевия старец. Да, да, именно този непослушен и дързък смелчага бе баща й! Сигурно сте чували какви ли не легенди за него, но истината е само една: беше му омръзнал семейния живот и онзи случай се оказа много подходящ за избавление.

Един ден чу, че към залива се приближава свръхмодерен лайнер. Пасажерите щели да направят кратка почивка, включваща дълбочинно гмуркане и други подобни екстри. Подразбра от самия Оушън, че бандата му се готви да посплаши нашествениците. “Ама че лигльовци,” си помисли и отиде на гости на леля си в открито море.

photo by Tanya Stankeva ©

Върна се още на другата сутрин. Не можа да устои на изкушението да зърне за пръв път човеци. “Мога да си обещая, че това няма да се повтори – само този път и никога вече,” мислеше си тя, но някъде в душата й се прокрадваше порочната мисъл, че трудно ще удържи обещанието пред себе си. И още щом лайнерът приближи, тя изскочи на повърхността и заплува с всичка сила към него.

– Господи! Мъжът ми! Помощ!

От кораба се разнесоха странни шумове, които много й приличаха на делфински. Нещо пронизително, но забавно. Дали я бяха забелязали вече? Опита се да се промъкне зад кърмата и оттам да погледа интересните същества. А те не закъсняха да се покажат: изглеждаха много смешно – за осемдесетте си години не бе виждала нищо по-глупаво от хора. Носеха нелепи неща навсякъде по себе си. Перките им бяха адски необичайни. Опашката им бе разцепена на две!!! Сигурно болеше.

Изведнъж усети жестока болка в гърба си. Подуши познатата миризма на кръв. Светът се завъртя и единствено инстинктът крещеше в нея. Вкусът на нещо непознато между зъбите й. Какво месо имаха тези хора, ужасно безвкусно! Продължаваше да гризе яростно захапаното място, очите й се пълнеха с кръв и желание за хищничество. Да ръфа, да мачка и поглъща.

Наоколо притъмня от сган. Хората (така жестоки ли са по природа?!) я мушеха с остри неща, които се забиваха дълбоко в плътта й. Тя захапа долната си устна до кръв и се остави на волята на озверялата тълпа.

——————————————————

Даже аз, разказваше дни след инцидента Оушън, не бих посмял да се покажа на по-малко от два боя под повърхността.

За да си ти

Автобусът се друсаше разсеяно по осеяния с дупки път и от това се получаваха вибрации, които караха и най-сангвиничните пасажери да сбръчкват вежди недоволни. През прозорците се виждаше само залепналата по тях блудкаво зеленясала кал – от онзи тип кал, която се отличава с нахалство, постоянство и упоритост в отношенията си с прозорци тип автобусни.

Тя седеше на четвъртата седалка, сграбчила любимия си сетер и се чудеше колко ли го е боляло оня хаймана отрязаното ухо.

Седяха в задимен ресторант. Тя ровеше в чинията си, не защото не беше гладна – напротив, умираше от глад – а защото й се гадеше от гледката пред нея. Младежът говореше оживено, ръкомахаше, за да придаде по-голяма достоверност на историята си, но като забеляза погнусата й, се сепна и замълча. От ухото му се стичаше лепкава слуз. Беше отрязано наполовина по дължина и после ампутираната половинка беше нескопосано зашита за тръпнещия в очакване израстък от лявата страна на черепа.

Дали го беше боляло? Ами да, болеше го, ужасно, неописуемо, неповторимо; една такава бяла болка – ракия и страст, екстаз и нирвана за садиста. Остро, побъркващо, влудяващо, бясно, безнадеждно; родилни мъки: ухото му роди част от себе си, клетка в процес на делене, плазма, митохондрии, мембрана, левкоцити… роди се отрязаната половина на ухото му и като всяко раждане, този процес беше болезнен. Ухото му се клонира.

После майките били щастливи, но докато двете половини не се намерха и не бяха сродени канапено, половината-приемателка не се успокои и не спря да рита и вие ограбено за отвлечения си другар.

А тя го гледаше с погнуса, но и с някаква милост, даже тъга, които скоро набраха такава сила, че в главата й се оформи сцена на мека всепроникваща сексуална страст. Имаше нещо възбуждащо в засъхналата лимфа, спряла на половината път към мекото на ухото му; миризмата на камфор и риванол се разливаше в коктейла от цигарен дим и телесни изпарения.

Беше дошла да търси кучето си – поне така казваше. Някакъв сетер, черно-бял, английски, с кафява каишка с името и медальон – награда от киноложка изложба, София’02. Едното му ухо било отрязано преди 2 години от жестоки безсърдечни хлебарки, както ги беше нарекла, и още можеше да се види ръба от самодейната оперативна намеса. Също като неговото – беше зашито нескопосано, от самата нея. Беше го прибрала у дома, скимтящ, треперещ и озлобен от света, сетер, белязан завинаги с дамгата на едноухата бруталност и свирепост.

Опитваше се да я убеди, че кучето й ще се появи все от някъде и то, когато най-малко го очаква. Какво я беше накарало да дойде точно тук…

Предната нощ звъннаха по телефона:

– Кхако, хучето ти е у Харманли. Хвани рейсо и ние че ти го доведеме у хотело. Хасан че ти го води, ама смей да не носиш пхари – че гхо убиеме. За 20 лева че е твое, ама кхако, в хотел Хребет да си вземеш стая на шхестото етаж.

Стресна се в съня си. Гласът на присънилото й се момче беше неуспешна имитация на цигански. И въпреки това, тя се качи на рейса за Харманли и когато на сто метра навътре в града видя белязания младеж, една буца заседна в гърлото й. Поглед й стигна, за да реши, че кучето й отдавна вече е убито и сега срещу нея стои прероденият му човешки вариант. Покани го в ресторанта инстинктивно. Беше убедена, че той знае нещо.

Уви, той не проумяваше нито дума, излязла от устата на това объркано, като че малко побъркано момиче. Започна да й разказва за ухото си с енергични жестове за по-голяма образност, когато видя, че тя пребледнява смълчано и мълчанието й роди усещане за страст… и това го привлече. Не той, а тя предложи да си вземат стая в хотел Хребет. От къде знаеше за тоя хотел, щом никога не е идвала в града?

Сутринта заваля в стаята на шестия етаж и озари лицето му. Лявото му ухо беше насадило красиви капки бистра кръв по възглавницата. А в главата му се случваше сън за врата, почукване, бягащо куче и отиваща си красива жена, което заболя в разрязаното му ухо – цената за нейното щастие.

Тя се стресна от почукването на вратата. Отвори предпазливо, нямаше никой, носът й долови познатата миризма на кучешка козина. По коридора се чуха тичащи стъпки, сетерски стъпки, лапен бяг, бягащи лапи, беглец по острието на кучешката свобода. Лапи, прегръдка, познатият език по бузите й, сетерско очарование, вярност и тъжни очи, с които само едно куче е способно да гледа.

Автобусът се друсаше разсеяно по осеяния с дупки път и от това се получаваха вибрации, които караха и най-сангвиничните пасажери да сбръчкват вежди недоволни. През прозорците се виждаше само залепналата по тях блудкаво зеленясала кал – от онзи тип кал, която се отличава с нахалство, постоянство и упоритост в отношенията си с прозорци тип автобусни. А на облегалката до нея личаха три капки прясно засъхнала кръв.

English version / На английски език

Към върха на Арарат

Три самоуверени мравки поеха към Арарат. Рекоха, че провизии не са им нужни – нали Бог живеел там. Нямало да замръзнат, или да погинат в някое земетресение. И като братята в оная приказка, тръгнаха на лов за приключения. Нито една от тях не бе виждала Арарат преди това. Двата съседни върха, обвити в лед, им се видяха като някое гигантско същество, чиято паст се е отворила и всеки миг ще те погълне. Но мравките припкаха по билото и даже си подсвиркваха, защото Бог живеел там. Минаха още един баир и пред тях се озъби такава купчина сняг, щото последното сирене, което бяха нападнали в избата на ония скръндзи, им се виждаше някак не толкова бяло и лъскавко. Краченцата им взеха да болят; даже едната мравка се оплака, че обувките й не са подходящи за подобни преходи. И се върна в равнината още при следващия изгрев. Другите две продължиха – нали Бог живеел горе – та те отиваха да го обезпокоят. Нали някога самият Ной се приземил (приводнил?) там след дълговечния потоп.

Така си скитаха двете мравки, хапваха някой друг корен. Даже онзи ден си намериха един полу-умрял бръмбар и така му се зарадваха (това не може да се каже за него, обаче).

На 29.12.2000 година мравките се добраха до подножието на върха. Втората мравка реши, че й е омръзнало да се тътри с другарчето си и се затича към Арарат. Запознати със случая казват, че бил открит само трупът й, балсамиран в ледовете. За третата мравка няма сведения. Последно е била видяна да се моли на Бог. Чакала го да се усмихне. Очевидно той не й се е усмихнал, тъй като все още не се е завърнала при себеподобните си.

PS. Междувременно в мравуняците по целия свят бяха регистрирани огромен брой конфликти, самоубийствени атентати и отвличания.

Реката на живота

Рива трепереше от нетърпение. Вече знаеше, че й е писано да разкрие тайната. Носеше ценната книга; отвори я на 333-а страница и зачете. Още нищо не й беше ясно. Думите й говореха, но малко биваше разбрано. Трябваше сама да открие смисъла на загадката и след това да се опита да я разреши – от нея зависеше целият й по-нататъшен живот.

Някакъв вятър полази по пръстите й и започна да тормози страниците. Тя четеше нетърпеливо, а пустинята се простираше толкова широка напред, краят й беше чак в следващото измерение. Нямаха край и енигмите в книгата – всяка страница построяваше нова стена от предизвикателства пред съзнанието. Листата й бяха толкова жълти, че писанията по тях избледняваха и скоро щеше да бъде невъзможно да се разчита, на помощта им.

Рива се досети, че има един начин да се излезе от пустинята – като намери реката. Пред погледа й се простираше само безкрайният пущинак, без капка живот в на пръв поглед безжизненото му тяло. Очите й запълзяха по треперещия хоризонт, на където се беше запътило слънцето. Жълтата й рокля се вееше по волята на жестоко сухия вятър и караше всеки жалък косъм на главата й да жадува собствения си път под жаркото слънце. А реката се криеше …

Искаше да спаси света. Мозъкът й обаче пропускаше една капка егоизъм, която я караше да намери пътя и да го запази само за себе си. А и дали хората искаха да преплуват тази загадъчна река? Все пак Рива бе сама в мисията, никой по света дори не подозираше за съществуването й, така че дълг нямаше.

Оставаше да пресметне само още няколко хода. След като разбра, че отговорът е в пустинята, а не в укрепения и сигурен град, краят бе въпрос на дни. Но книгата още й се струваше като плутонско сирене – с токова много празнини … нямаше никаква идея как да продължи; очите й се напълниха със сълзи на горчиво отчаяние.

А от пръстите й капеше вода; по краката й се стичаха ручеи лазур; едри мъниста заскачаха от косите й; водни зърна се откъсваха от всяка нейна клетка. Рива разбра – реката беше ТЯ. И пожела да я запази само за себе си.

Много четоха книгата след нея. Рива само се усмихваше загадъчно и излагаше лице на живителното пролетно слънце. Годините минаваха, все по-малко хора останаха да дишат тежкия въздух – отдавна вселената бе приютила по ъглите си скитащите се сираци на Земята. Рива погледна към слънцето, вече можеше да го наблюдава спокойно. Без да затваря очи пред него. Дали някой някога щеше да се досети как го прави?