Последният ден, в който не бях майка

11 февруари 2013 г. сутринта беше началото на последния ден, в който не бях майка. По нищо не личеше, че след по-малко от осем часа Борис вече щеше да бъде роден.

Нямаше как да съм подготвена за първото си раждане и няма как този ден да е специален, особено когато раждането се случва три седмици преди термина. Куфарът ми беше стегнат и чакаше. Документите, направлението, договорът за стволовите клетки и т.н. – всичко беше готово, но самата аз не знаех какво и как ще се случи.

Знаех само едно – довечера синът ми ще поема първите си глъдки въздух. Затова просто тихо се усмихвах и гледах краката ми да не треперят много-много 🙂

На път за Майчин дом

Пътят до Майчин дом ми се стори безкраен. Вече нямах търпение всичко да започне. Сърцето ми препускаше лудо, а разумът ми се опитваше да ме държи бодра и свежа.

Не знам каква е тази усмивка – нервна, паникьосана или нетърпелива. Може би и трите накуп… Или пък повече се плаша, защото Марто я прави, докато взема един завой почти без да гледа? 😉

Последният ден, в който не бях майка

Исках да родя естествено. В продължение на месеци ходех на курс по йога за бременни и бях убедена, че всичко ще протече както трябва. Готвех се и за болката и за страха от неизвестното. Но Борис реши, че трябва да го чакам търпеливо и не се появи шест часа след началото…

Благодарна съм на страхотния д-р Веселин Дяволов за перфектното цезарово сечение, безпогрешна преценка и уникална човещина. Благодаря и на екипа на Операционния блок в Родилна зала на Майчин дом за грижите, милото отношение и успокоителни думи. И така, в 18:28 ч. на 11 февруари 2013 г. аз и Мартин станахме родители за първи път.

Синът ни дойде на този свят с голяма борба, борейки се дори и с доктора, който се опитваше да разплете омоталата се около врата му пъпна връв, бори се и през безкрайните дни след това, които прекара в отделението за интензивни грижи. Но няма да ви занимавам с неговите нелеки патиланства, които надявам се са го калили за живота.

Днес Борисчо е едно страхотно бебе, което майка му и баща му водят навсякъде от 20-я му ден насам. Надявам се, че е щастлив и се радва, че е попаднал при нас. Ние можем само да сме благодарни, че сме благословени с него. А майка му вече не помни какво е било преди последния ден, в който не бях майка 🙂

Advertisements