Карибски пирати: в непознати води

Снощи се наложи да си сложа 3D очила за около 2 часа, защото гледах “Карибски пирати: в непознати води”. Рядко гледам филм на предпремиера, но този път имах това удоволствие благодарение на Иван Ралчев и ПИБ, които бяха така любезни да ме включат в списъка на поканените.

Ако трябва накратко да дам мнението си за филма, ще кажа, че това не е филм, който ме кара да се вълнувам. Въпреки това, по ред причини, които ще се опитам да изложа тук, той все пак, макар и трудно, намира място в категория “Целулоид… или какво ме вълнува в киното“.

Кратко лирично отклонение: Не обичам да пиша за филми, които са слаби и не заслужават времето ми, в които изкривената ми душа на филолог не намира достатъчно исторически корени, за които да се залови, падайки безпомощно в бездната на безмълвието. Така че, пиша само за това, което наистина ми харесва. Което не значи, че пиша за всичко, което оценявам високо – има прекрасни филми, като “Речта на краля” и “Първичен код”, за които все още не намирам сили да седна да драсна 2 реда.

Както и да е, снощните “Карибски пирати” трябваше да бъдат интересни. И ми бяха интересни и през всичките 100 и няколко минути търсех да открия образа на британската имперска машина от средата на XVIII век да цъка като добре смазан швейцарски часовник, или не съвсем. Впечатляващите моменти, само заради които си струва да се гледа този филм, за мен, са: срещaтa на Джак с надут британски лорд с безброй титли с натуралистично представената му лакомия, кадрите с калните мизерни улици на Лондон, заляти от литри човешки течности, с годро извисяващите се монументални гранитни сдания, и накрая – пропиващата всеки кадър автентична нищета. Макар че не мога да твърдя със сигурност доколко точно е възпроизведена атмосферата на епохата, все пак не мога да не отбележа, че привидната автентичност впечатлява.

Радва ме начинът, по който филмът показва типичната за XVIII век жажда за откривателство и завоюване на нови граници. Не, не твърдя, че филмът е исторически, не ставайте смешни, но ми е интересен стремежът да се пресъздаде свят, чийто граници се простират от Момбай до Западните Индии и от Уестминстърското Абадство до амазонските мисии и от Английския канал до извора на младостта.

В този смисъл, четвъртата част на “Карибски пирати” е един своеобразен ескапизъм, бягство от реалността на тогавашното, а и днешното ни консуматорско-пренаситено нещастие. Той е не просто занимателен, цветен, шарен, пенелопе-окрузен филм, който ти показва колко забавен, безгрижен, безметежен, приключенски, вълнуващ и т.н е животът на пиратите. Той може да се гледа и като филм за тежкия живот на пирата, който е принуден да бяга от задушаващата хватка на майката-империя. Да, може и така да се гледа, няма лошо.

Разбира се, разглеждайки филма в този вероятно донякъде преднамерено пресилено сериозен план, не можем да пропуснем присъствието на испанците, които по това време вече едва ли са така заинтересовани от Карибите. Всъщност, те са ми важни със своята галантност, мъжество и гордост, които са в пълен контраст със суровата британска действителност и липса на каквато и да е дисциплина. Присъствието на испанците, които са далеч по-големи противници на империята по времето на Елизабет, са едно интересно намигване към онези на Острова.

Ще си позволя да завърша с цитат от Спароу, който в пореден пристъп на философстване изтърсва следното: “It is not the destination so much as the journey” – една сравнително революционна и даже бих казала доста XX-век фраза, която отново ни навежда на размисли за британския откривателски и приключенски дух, отпратила хиляди мъже в морето, тласкала векове наред Британия напред и нагоре, дала им самочувствие да сложат половината свят под своя ботуш.

Ако тези мисли ти дадат някаква отправна точка за едно по-различно гледане на филма, пия хубаво вино и пуканките ги обичам не твърде солени 😉