Наясно съм, че трябва да забранят на хора като мен да гледат по повече от един филм на ден. И все пак, най-сетне гледах Източни пиеси, но в рамките на 4 часа – и Soul Kitchen (Храна за душата). Та, затова и този пост.
Филмите: единият български, другият – немски са колкото различни, толкова и подобни. Дали сравнението на Фатих Акин с Камен Калев (и двамата млади и амбициозни) не е добър знак за стремглавото и необратимо развитие на българското кино? Кой знае. Но по същество…
Домът на киното и НДК ме посрещат много различно. Източните пиеси ме карат да ги чакам цял час – търпеливо гледам дадаизъм-вдъхновена късометражка, за да ме почерпят доволно с тъгата на изток от Рая. Зала 1 на НДК също се пръска от народ, жаден за комедия. Голяма част от хората идват директно от дебюта на Камен Калев – шанс да прояснят главите си. Може би не знаят, че Фатих Акин им готви сладък капан.
Ще споделя няколко опозиции, които се очертаха в съзнанието ми, без предварителна подготовка, след като гледах филмите и може би си струва да ги гледате и през тези кукички:
Източни пиеси — Soul Kitchen
- метадон — метакса
- отчаяние — надежда
- тъга и депресия — радост от живота, желание за справяне
- сълзи — сълзи от смях
- изкуство — храна
- безрезултатно преместване — динамично не-преместване
- проза на душата — поезия на стомаха
***
И двата филма се развиват около отношенията на двама братя: едните българчета от София – Ицо и Георги, другите – немци от гръцки произход с многозначителното име Казандзакис, подвизаващи се из тъмните кътчета на Хамбург.
Още от самото заглавие, струва ми се, Калев обещава да се занимае с критика на изкуството и душата. Това най-малкото личи в появата на девойка, от класа на проф. Стефан Данаилов, която се прави, че не прави разлика между дизайн и дърворезба, красива актриса с твърде романтични представи за любовта, живота и всичко останало. Не случайно салонът искрено се забавлява от нелепите й любовни излияния. Главният герой пък Ицо е обсебен от изкуството, безнадеждно обречен да търси изход от пост-хероиновата депресия. Постоянните напомняния за метадоновото му “лечение” и търкалящите се в кадрите бутилки бира създават усещането, че изход – НЕМА.
Критиката на Акин като че ли е по-скоро социална, критиката на стомаха. Овластените фигури пазители на държавността – данъчните и здравните инспектори – задават реализма на филма, но в крайна сметка са надхитрени или помирени. И затова този филм изглежда далеч по-нереален. (Жалко, че хубавото винаги ни се вижда нереално). Освен това, няколкото примера за повсеместна корупция и заобикаляне на законите в Soul Kitchen ме карат да се успокоя, че навсякъде е едно и също, само дето в Германия лошият е наказан и се озовава в затвора, а в Източни пиеси, той е недосегаем глас по телефона, удобно пиещ уиски в стъкления си мезонет.
Не че Камен Калев не критикува социалното. Напротив. “Пиесите” са потресаващ калейдоскоп от реалните проблеми на обществото ни, като се започне от неонацистките групировки, чиято омраза се подклажда от висшите кръгове, през мизерното панелно съществуване, чието забавление и битие са подчинени на вечното воайорско и упоено-безкритично удоволствие от телевизионните риалити програми, до окаяното състояние на възрастните, принудени да събират хартия по кофите за боклук, за да преживеят. Но сякаш повече го интересува душевното изцеление на героите му, което може би ще доведе и до другото.
А и критиката на Акин не е изцяло стомашна. Вярно, че на пръв поглед проблемите са свързани само с ежедневието и тленното (дискова херния на главния герой, нелепо-сексуалните сцени, удоволствието от танца и т.н.). Но не можем да подминем импулса на героите за забавление, за привеждане на нещата в баланс. И не съм учудена, че Soul Kitchen е с happy end.
***
След този филмов маратон ме тревожат хиляди неща. Малко ли пъти по време на Източни пиеси се запитах колко още ще страда тоя народ, а Soul Kitchen ми крещеше – вечно! Защото най-добре умее да се гърчи и депресира, не е способен да се надсмее над проблемите и move on, както казват едни други народи.
Затова ме вълнува въпроса за пътуването, видим в оптимизма и песимизма. Интересното е, че в Източни пиеси пътуването към Турция наистина се осъществява, но парадоксално филмът завършва без нищо да се е случило, сякаш в задънена улица, един безнадежден cul-de-sac на битието ни. Тотален песимизъм, макар и в очакване на нещо хубаво. А и когато финалният надпис ни казва, че филмът е в памет на изпълнителя на главната роля, художника Христо Христов (1969-2008), чиято кончина идва след свръхдоза хероин, ужасът е пълен. Тъжно…
При Акин пътуването е само повод за промени. Любима жена отива на другия край на света. А когато главният герой се отправя на пътешествие към нея, то така и не се осъществява. Безплодното отиване до летището слага края на любовта на Дзинос Казандзакис по начин, по който ако вас и мен ни зарежат, ще се гръмнем. Парадоксално обаче, отново, именно липсата на пътуване допринася до динамиката на филма, отключва промените и слага начало на вълнуващ низ от събития. Без сервилно да се примиряват с действителността, героите са реалистично обнадеждени за бъдещето. Толкова е просто при Акин, толкова е просто…
***
Несравнимо е киното на Акин, прави сте, ако сте си го помислили. Но сравнението ми идва не толкова, за да подчертая художествените качества на филмите (с подобна задача нямам смелост да се заема), колкото за да изпъкне разликата в световете на героите и особено в подхода към реалността. Защото, сигурна съм, че дори по Елба животът на хора от гръцкото малцинство не е без трудности.
След всички тези шизофренични наблюдения ми се иска да спомена, че дебютът на Камен Калев успешно се саморазправя с нежно наричаната от мен “шизофрения на българското кино” – желанието да се кажат хиляди неща, когато зрителят иска да види само едно, така типична за българския филм след ’89 г. И затова филмът му е толкoва универсален и всеки може да се разпознае в него… и точно там е трагедията на българското общество! Защото цъкаме по трагедии, а комедиите хич не са ни по вкуса.
Вижте и нещо друго – и в двата филма лечението и надеждата идват от Турция.
