“Генезис” – за съня, живота и други дивотии

Коб: “Кой е най-устойчивият паразит? Идеята. Една-единствена идея в ума на човек може да построи градове. Една идея може да преобрази света и да пренапише всички правила. Ето защо трябва да я открадна.”

Въпреки хвалебствените рецензии за “Генезис” (Inception) на Кристофър Нолан все си мислех, че няма как филм с премиера през лятото да се бори за признание. Официалното му представяне в Лондон бе едва на 8 юли. А и сравнения с “Матрицата” ми се сториха някак съмнителни. А и продължителност от 148 минути могат да разколебаят мнозина.

Все такива летни мисли… докато филмът не започна, плахо, по холивудски заплашително драматично и мистериозно. И дотук със задъхващия се от дефицит на сюжети и герои Холивуд. От петата до последната минута филмът те грабва и запраща ретроспективно от измерение в измерение, докато не се умориш да следиш къде си и дали точно сънуваш или не.

Сложността на сценария е сравнително предизвикателна, макар че погълнатият от него зрител в един момент започва да мисли сюжета на линеарно ниво и липсата на точен ориентир престава да има значение. Лудница! Сценарият предлага смесица от жанрове – от уестърн заради постоянното търсене на нови граници, през драма заради личната трагедия на главния герой, през история за завръщането у дома и история на пътя, до футуристична импресия в стил Дали. Всичко това създава едно, очевидно не самоцелно, сюжетно претоварване.

“Генезис” се заиграва с идеята за корпоративната власт, за изкусните крадци на информация, този път така дръзки, че да влязат в съня ти, за да се доберат до това, за което им е платено. В тази посока, филмът подлага на дискусия и проблема за размиването на моралните ценности – защото прави един крадец симпатичен, нищо че е в условностите, зададени от съня. Той налага постоянното усещане за подриване на системата, като създава един свят, доминиран от кражба и неправомерно навлизане в личния свят, в който важат правилата на корпорацията.

Затова и героите са хора на пътя, граждани на света, без дом и постоянно местожителство, оцеляващи в корема на корпорацията и разбира се в неизменната компания на японци. Затова и малко неестествен за този контекст и за кибер фантастиката въобще ми се струва копнежа на Коб (Леонардо Ди Краприо) към семейството и децата му. Сякаш Нолан не може да избяга съвсем от значението, което американците отдават на моралните устои на семейството. Или пък има друга причина?

Нолан представя сънуването като стройна поредица от събития – съвършено логично докато спим, но невероятно невъзможно за обяснение когато се събудим. Точно както съня, и филмът е изтъкан от фрагментарни символи и образи, които сами по себе си значат малко, когато сме будни, но са натоварени с огромна емоционална сила, чак до разтърсване, докато сънуваме. Фройд би се потрудил доста да обясни символиката, използвана от Нолан. Или пък би се зарадвал на загатнатия Едипов комплекс у един от героите или на развихрената визуална креативност и символика.

На моменти “Генезис” нарочно спира мощното си препускане, за да представи вътрешните терзания на героите от миналото – разочарования, чувство за вина, пропуснати моменти. Все неща, чиято огромна енергия ни смазва с непреодолимостта си в съня ни. Но още по-интересно – емоционалните потъвания на Коб и мистичните му диалози с мъртвата му съпруга ни въвеждат и в свят, изграден от силното по фаустовски и напълно хедонистично желание да се изживее още и още и още, да се достигнат всички граници, да се изпитат неизпитвани емоции, да се изпробват всички възможности на въображението.

Това е типичен пост- пост-модерен анти-утопичен филм за света, който съществува само от врата нагоре, свят, случващ се само в главата, в който не е необходимо да напускаш дори стола си, за да изживееш целия си живот. Свят, изграден изцяло на базата на колективния сън.

Вероятно това е и тревогата на Нолан за бъдещия свят, управляван от онова, което още Уилъм Гибсън нарече “симстим” – симулацията на живота чрез машини. Като ни представя кошмарния бъдещ свят, филмът, струва ми се, всъщност е опит да се намери критичен глас за настоящето ни. В този смисъл, “Генезис” спокойно може да намери място сред образците на дистопичното кино, като “Бразилия” на Тери Гилиъм, “Матрицата” на братя Уашовски и много други.

А да споменем ли играта на целия актьорски състав и най-вече неверояно идейното и креативно операторско майсторство, създало лабиринт на ума, свят без граници и неподчинен на законите на физиката. Или пък прекрасния саундтрак, например “Non, Je Ne Regrette Rien” (“Не, за нищо не съжалявам”) на вечната Едит Пиаф. След като си слушал подобна музика, всичко друго бледнее.

Без да се поколебае, в края на прожекцията публиката в залата ръкопляска – естествена реакция след двусмисления финал, който прави лентата колкото оптимистична, толкова и безутешно песимистична. Само с един символ, показан няколко пъти тук и там, финалът посява съмнението дали пък всичко това не е било сън, дали въобще героите са се събудили, но най-вече – дали и ние не сме били въвлечени в този неконтролируем колективен сън!

Приятно гледане!

Advertisements