Нова работа, нов късмет

Започвам нова работа… т.е. днес беше първият ми работен ден като експерт дигитален PR.

Изпълнена съм с ентусиазъм и желание за срещи с нови предизвикателства. Фирмата е малка за това, с което съм свикнала, но голяма за бранша си. Няма значение как се казва – важното е, че ми харесва 🙂 Какъв по-хубав новогодишен подарък от това да смениш работата си, а? 😉

Ако искаш да ми пожелаеш късмет или да споделиш нещо друго, пиши смело.

Свикване с [на] емиграцията

Емиграцио ergo sum!

Тази публикация идва до вас благодарение на отминалия тези дни Ден на независимостта. Тя се осъществява с любезното съдействие на липсата на национален идеал.

Всъщност, за какво става дума? Последните 2-3 месеца статистиката на блога ми бълва като изоглавена търсения по ключови фрази “емиграция в холандия“, “емиграция”, “работа в ротердам”, “как да си намеря работа в чужбина” и др. подобни. Ясно, че имам доста постове за пътуване в чужбина и хората явно ги четат. Но както си живея тихо и спокойно, се оказва, че около мен кипи здраво търсене на спасение в чужбина.

Пука ти!, ще кажете. И ще сте прави. Защо да ми пука, че народът масово напуска страната?! Не съм представител на Агенцията за българите в чужбина, нито пък съм в кабинета на министъра без портфейл, нито пък съм някой културен антрополог или етнолог. Но не мога да не забележа, че България продължава с уверени темпове да се лишава (или отървава?) от мозъците и работната си сила, ако щете от “арбайтерите си”. Не мога да не забележа стотиците български села, пълни с цигани (не, не искам да съм политически коректна), прилагащи нагледно безупречно семейно планиране; или пък десетките малки провинциални градчета, населени от хорица, разкъсвани в безропотно оцеляване, яхнати от местни феодали…

Преди няколко месеца пътувах до Кипър и бях шокирана от броя български работници, отправили се да дирят просперитет, защото са чули, че в Кипър текат реки от мед и масло. Бях покъртена от историята на видинчанка, която нямаше дори 1 евро, за да си вземе количка, не знаеше нито кой я чака, нито къде ще живее или какво ще работи. Някой в България й беше казал, че за 500 лв. ще й намери работа. Дадохме й евро за количка, но какво от това. Около час я гледах как се суети из летището в очакване, но никой не дойде да я посрещне, поне докато бях там. От разказите на познати знам какво се случва с такива хора – тропат на вратите на посолствата, с изгубени или продадени паспорти, с надеждата, че там ще ги спасят. Бедни хора, изтерзани от съдбата, които са отдали целия си живот на това да построят къща и да купят Лада, като не са успели с бордеро. Днес Ладите вече са прогнили, а 3-етажните къщи, гласени за цялата фамилия – празни.

Нещата не са кой знае колко по-различни и за интелигентната емиграция, за хилядите хора успели навън, които България лелее (или се прави, че лелее) да свика обратно в редиците си. За всички онези, разкъсвани в дилемата дали да се върнат или да останат, между избора да изоставят стабилна иновативна работа и да се върнат тук, за да се ужасят, че дори не сме чували за нещата, които работят там, между живот на чисто и гледката от наелонови торбички, изпълващи ефира. Дори разбирането, че живеем в глобализиран свят, на клик разстояние от дома, не е успокоение. С една дума – екзистенциално мъчение.

Този пост хич не го мисля като емоционален изблик. Пази Боже! Защото в крайна сметка, по-скоро е валидно правилото, че България вече свиква с емиграцията и дори май гледа да я използва по предназначение. Не по някакви си Български Великдени, ами с идеи и… най-вече кеш. Над 2% от БВП на страната идва от средства, внесени от чужбина. Не външни инвестиции, а пари, изпращани от работещите извън пределите на родината на техните нуждаещи се роднини тук. Милиард и близо половина евро годишно, по официални данни!!! По този показател сме на 2-ро място след Румъния. Що за БВП, който разчита на подобни пари!

Тези данни обаче са показател и за нещо друго, което е забелязано от антрополозите още в края на XIX век – българите емигрират, но не прекъсват връзките си с дома и не потъват в melting pot-а, не се поамериканчват, поангличанчват и изчанчват като много други народи, които по-лесно прихващат чуждото. И тази тенденция е валидна и днес. И макар че бързо приучват местните правила, повечето българи в чужбина сякаш активират спасителна клапа, през която изпускат напрежението от живота навън, като не срязват пъпната връв с България. Само че по кои закони на анатомията плодът ще храни майката… не знам.

Схлупени между тревогите, не можем да погледнем на модерното емигрантство както го правят империалистите. Не отиваме, за да експлорваме местния ландшафт, за да научим нещо ново, за да се насладим на различното, а да им вземем парите, ако може без да се набиваме на очи. И винаги с едно око към Балканите. Сигурно защото ни липсва умонастройка за това по (место)рождение. И най-вече, заради липсата на национален идеал, който да удържа принадлежността ни. И всичко това ни прави мухи без глави, вкопчени кой в каквото може.

И накрая, емиграцията (е-миграцията и миграцията под всякаква форма също) е нещо прекрасно. Сигурна съм, че съвем скоро ще свикнем с нея напълно и ще мислим за емигрантите като за хора, временно обитаващи друг топус.

Чудя се: Дали можем, освен да харчим парите от чужбина, да се научим да прихващаме от навиците и практиките, заучени от познатите ни в странство?

Особености на българския HR

Има много начини да си намериш работа в България – през сайтове, с проактивност, с контакти (така популярния нетуъркинг), с препоръка… Можеш много неща, но по-добре недей! Защото, ако искаш да си доставиш удоволствие, освен да си намериш нова работа, хаосът на вселената е измислил и нестандартни методи.

Тези дни ROI Communication, наложила се в средите като една от най-добрите бутикови PR агенции, се превърна в HR такава. Явление, което често виждаме по чужди сайтове, но рядко прилагано в България. В блога си ROI публикуваха обява с мистериозно съдържание, без име на работодател или подробно описание на задълженията със закачливото заглавие Търси се PR (ама специалист). Нищо стандартно!

Емоцията от участието е неповторима, дума да няма. Но по-интересно е как самите ROI привличат читатели и превръщат иначе скучното пускане на обявя за работа в PR трик за управление на репутация. Още повече, сбъдват лелеяния web 2.0 сън на изявени блогъри, мечтаещи за интерактивност и многообразие на гледните точки. А да не говорим, че методът вероятно е по-евтин на фона на ефективността си от една златна обява в специализиран сайт. Чудна хватка!

И така, 9 11 човека събраха достатъчно кураж, за да влязат под светлината на прожекторите (2 3 анонимно, 7 8 – публично) и коментарите и мненията не закъсняха. На 30 август някои ще отпаднат, а други ще продължат към второ ниво – всичко е в ръцете на бъдещия работодател, ROI и читателите на блога. Аз залагам на хората, които задържат вниманието (в случая върху себе си) най-дълго – нещо, което всеки Пи Ар трябва да владее до съвършенство.

Така или иначе, този подбор на кадри е твърде любопитен и тепърва други ще го имитират 🙂 Вие разгледахте ли какво става там? Ако не сте, бягайте да се информирате.

Изпит, Великобритания – задължителен филм

БИХТЕ ЛИ УБИЛИ ЗА МЕЧТАНАТА РАБОТА?!

Снощи гледах филма “Изпит”, пуснат преди броени месеци на британския екран. Работата на режисьора Стюарт Хейзълдайн и сценариста Саймън Гарити заслужава само адмирации.

В този пост не разкривам сюжета, така че, ако не сте гледали филма, четете спокойно.

“Изпит” е британски психологически трилър, който те държи в напрежение от първата до последната минута: кара те да конструираш теории, сам да ги отхвърляш, да научаваш нови неща по необикновен начин и да подлагаш това, което вече знаеш, на съмнение. Страхотна мозъчна буря! Но преди всичко, това е филм за човешката природа, психика и взаимоотношения и за способността ни да вадим най-тъмните си страни на показ в екстремни ситуации.

Още от първата минута разпознах сюжета на този бесен и напрегнат психологически разказ и предвкусвах удоволствието от гледането, само защото бях видяла и шеметната постановка на Бина Харалампиева “Шведска защита” в Малък градски театър зад канала, по пиесата на Жорди Гарселан Феррер “Методът Грьонхолм” (El método Grönholm / The Grönholm Method, 2003)

От самото начало на “Изпит” си създаваш мнение за всеки от героите, лесно можеш да му лепнеш категория и психологически типаж. Но гледай внимателно – защото човекът е способен на всякакви изненади.

Наред с динамичния психологически анализ на героите, без по никакъв начин да е досадно, сюжетът се развива в един анти-утопичен свят, за който разбираме само от уж случайни реплики. Донякъде управляван от капитализма свят на върлуваща пандемия, в който биогенетиката взема връх, без научно-фантастичният момент да е на преден план.

И не на последно място, филмът е предизвикателен поглед към HR подходите за подбор на кадри и разкрива ситуации, в които едва ли сте попадали досега при намиране на работа. Но не е зле да имате едно наум следващия път, когато отивате на интевю, защото методът Грьонхолм може и наистина да се практикува 😉

Интересен пласт създава и полу-митичният облик на корпорациите, които ще владеят света в бъдещето в много по-голяма степен от днес, дотолкова, че икономиките на фирмите ще се съизмерват с тези на някогашни държави. А за хората начело на тях ще се говорят митове и легенди, защото за разлика от сега, новините за тях ще липсват.

Надявам се, че скоро разпространителите ще го покажат и в кината в България. Иначе… “Изпит” спокойно може да се бори за място в моята десетка на любими филми.

Благодаря на Михаил Янакиев, мир на праха му, че ми препоръча филма!