Последният ден, в който не бях майка

11 февруари 2013 г. сутринта беше началото на последния ден, в който не бях майка. По нищо не личеше, че след по-малко от осем часа Борис вече щеше да бъде роден.

Нямаше как да съм подготвена за първото си раждане и няма как този ден да е специален, особено когато раждането се случва три седмици преди термина. Куфарът ми беше стегнат и чакаше. Документите, направлението, договорът за стволовите клетки и т.н. – всичко беше готово, но самата аз не знаех какво и как ще се случи.

Знаех само едно – довечера синът ми ще поема първите си глъдки въздух. Затова просто тихо се усмихвах и гледах краката ми да не треперят много-много 🙂

На път за Майчин дом

Пътят до Майчин дом ми се стори безкраен. Вече нямах търпение всичко да започне. Сърцето ми препускаше лудо, а разумът ми се опитваше да ме държи бодра и свежа.

Не знам каква е тази усмивка – нервна, паникьосана или нетърпелива. Може би и трите накуп… Или пък повече се плаша, защото Марто я прави, докато взема един завой почти без да гледа? 😉

Последният ден, в който не бях майка

Исках да родя естествено. В продължение на месеци ходех на курс по йога за бременни и бях убедена, че всичко ще протече както трябва. Готвех се и за болката и за страха от неизвестното. Но Борис реши, че трябва да го чакам търпеливо и не се появи шест часа след началото…

Благодарна съм на страхотния д-р Веселин Дяволов за перфектното цезарово сечение, безпогрешна преценка и уникална човещина. Благодаря и на екипа на Операционния блок в Родилна зала на Майчин дом за грижите, милото отношение и успокоителни думи. И така, в 18:28 ч. на 11 февруари 2013 г. аз и Мартин станахме родители за първи път.

Синът ни дойде на този свят с голяма борба, борейки се дори и с доктора, който се опитваше да разплете омоталата се около врата му пъпна връв, бори се и през безкрайните дни след това, които прекара в отделението за интензивни грижи. Но няма да ви занимавам с неговите нелеки патиланства, които надявам се са го калили за живота.

Днес Борисчо е едно страхотно бебе, което майка му и баща му водят навсякъде от 20-я му ден насам. Надявам се, че е щастлив и се радва, че е попаднал при нас. Ние можем само да сме благодарни, че сме благословени с него. А майка му вече не помни какво е било преди последния ден, в който не бях майка 🙂

Advertisements

Анатомия на камъка

Рая ме слушаше внимателно, или поне добре се преструваше. От време на време задаваше по някой и друг въпрос, къде от интерес, къде от неудобство, че се е поразсеяла. Бяхме се прибрали уморени като стари коне – цял ден бяхме търсили път през прашната планина, но в крайна сметка се озовахме чак във Владая. Чувствах се виновен, че краката я болят. Тя е печен планинар – оборудвана е за преходи като за световно, има жесток планински чепик, който не пропуска пепел, но да открием сезона на търсене с преход Вихрен – Черни връх пеша, беше кофти идея. Моя идея.

И точно защото се видях виновен на Раините мазоли, знаех, че да й дам водата си няма да стигне, затова реших да й разкажа една от моите истории. Обожава ги.

– Коя да бъде този път? – попитах я по навик, макар да знаех, че иска само една история.
– Разкажи ми какво е било преди.
– Знаеш какво! Чувала си тази история поне сто пъти, а и самата ти си била родена по това време.
– Моля те-е…! – проплака Рая.
– Не! – казах – Ще ти разкажа история, която никога не съм споделял.
– За Малдивите?
– Не!
– За Кракатао?
– Не!
– За… Платото Наска?
– Стига. – казах, преди да ме е разубедила, защото и без това не знаех как ще завърши тази история. – Ще ти разкажа за моя рожден ден.
– За кой? За 18-я ли?
– Не. За деня, в който се родих.

Майка искала да ме кръсти Сизиф. Без майтап, Сизиф. Чувала ли си по-смешно име? Както и да е. Когато съм се раждал, не е имало 4-измерни цифрови камери, който да се взират в дебелите женски кореми и да гледат дали всичко с бебето е наред, ами са разчитали на прости ехографи и слушалки. Къде ти снимки на плода в реално време!

Майка ми имала късмет с мен. Дал съм й що-годе лека бременност, чак съм изхвърчал преди термина. Помня, че в корема на майка беше много готино.

Рая ме прекъсна по две причини:
– Първо, никой вече не казва “готино”. Това е дума от старото време. И второ, как, по дяволите, знаеш как е било в корема на майка ти? А и да си знаел, как го помниш, когато децата не помнят до 3 годинки?!

Горкичката, нямаше ни най малка представа, че в корема на мама наистина беше толкова г о т и н о, че нямаше как иначе освен да си го спомняш. Дошъл денят, в който коремът я заболял и тя юрнала татко към болницата. Той я откарал и докато паркира колата, водите на мама изтекли още по стълбите и тъкмо легнала, аз съм се пръкнал на бял свят.

Мама изохкала, а докторът едва не припаднал като ме видял. Не само че не бил виждал по-грозно новородено, ами в ръцете си съм държал огромен камък, кой знае от къде се е дянал? Макар да съм дишал и ревал, всички ме отписвали от живот, а с мен – и майка ми. Къде се е чуло и видяло камък в жив човек?! Все пак не е нормално, нали?

– Не е! – повтаря Рая и цъка.

Минали две седмици – нито аз нито мама не бил гушнал букета за това време. Докторите изследвали камъка, но дотогава не били виждали такова чудо. Пратили го в Лондон за експертно мнение, но от там им казали да не се подиграват с тях и след повторните запитвания спрели да отговарят на нашите специалисти. Някой се сетил да го пратят и в Москва, макар че тогава с Москва не сме се имали много много. Но и от там отговор никакъв. Пълна мистерия.

– Къде се е намирала Москва? – попита Рая.
– Около Урал, в Азия беше, но никога не съм ходил. На северо-изток от тук.

Докторът, който ме израждал, заминал за ЮАР (някъде в южна Африка, части от този континент са малко запазени и още по-малко изследвани), та като поотраснах, не можах да го питам какво е станало с прословутия камък. Майка ми също не получила отговор, в крайна сметка ще ни бъде ли нас двамата или не. Пък и не можело да седя без име, макар че тя си ме наричала Сизиф. С една дума историята скоро се забравила и животът на моето семейство се върнал към нормалния си ход.

Започнал съм да се очовечавам, но все така грозен, сбръчкан и черен като паяк, и почти токова слаб. Лелите ми (сестрите на мама) много не се церемоняли: като се наакам, миели ме с ледена вода под чешмата, ако изобщо има вода; поплясвали ме да се чуе гласа ми, защото иначе съм бил много послушен, кара ли се с майка ми, че трябва да ми дава рициново масло и да ям под час.

Мама си знаеше и си правеше своето. Беше страхотен приключенец. Гледаше да ме извежда навън, макар въздухът вече едва да се дишаше. Беше наясно, че за мен е добре да свикна с всякакви лоши условия, а не да ме глези като мамино синче. Сутрин правехме преходи из града почти без да спираме. Карахме колела по парковете, посипани с фина прах, но отново не се отказвахме. Знаех, че един ден това мое умение за оцеляване ще спаси живота ми.

Възпитаваше ме от люлката да се мисля за щастлив. Да, това помня като първи нейни думи: “Трябва да си представяш, че си щастлив!” Тогава не разбирах какво говори. Не знаех, че има някакъв си философ, от преди 2-3 века, който разправял, че трябва да мислим, че Сизиф, оня, дето блъска вечния камък, е щастлив.

– Камю. – прекъсна ме Рая.
– Какво?
– Камю! – повтори. – Това е твоят човек. Той е казал, че трябва да си представяме Сизиф щастлив.
– Добре. – съгласих се и продължих, без да знам и без да ме е грижа кой е Камю.

На 19-я ми рожден ден получих писмо без подател и марка, пъхнато под вратата. 7-8 години преди това бяха затворили последните пощи, а и рядко някой пращаше писмо по куриер. Хартията беше кът, на практика – на ръба на закона. Отворих плика и още преди да се кача в апартамента, извадих прилежно сгъната разпечатка от някаква онлайн статия. Авторът обясняваше как преди 19 години в Холандия се родило момиченце, което стискало в ръцете си камък. Колкото и да бях шокиран, че държа хартия, помислих си, че с нея сме родени в една година, стига източникът да беше актуален.

– Тя ли е любовта на живота ти? – живо попита Рая.
– Кой знае… сигурно не.

Видях как й се искаше да кажа, че тя, а не друга е любовта на живота ми. Малката ми райска птица – видях как ядна руменина изби по бузите й, а очите й се напълниха със сълзи. Отдавна се бяхме научили да не плачем, за да не хабим течности. Но не й дадох нежността, за която скимтеше. Дадох й края на историята.

Преди десетина години, Рая, помниш, че не беше чак толкова лесно да издириш някой в Интернет, освен ако нямаш доволно информация за него, или поне име. Аз не знаех нищо за момичето. Въпреки това се качих на първия самолет за Амстердам и се отправих към централата на Europeana, където се надявах да намеря повече по темата. Europeana се беше превърнала от проект за дигитализация на книги и артефакти, в най-мощния компютър на света, съдържащ почти всяка информация за всичко, което някога е било създадено или се е случило в света.

Наех стая в малък хотел в Хага – на 5 минути пеш от Холандската национална библиотека, където смятах да прекарам следващата седмица в търсене на повече информация по случая. След три дни търсене, бях изчел купища статии за натални и пред-натални аномалии. Прегледах всички броеве на известните преди години вестници, изчетох хиляди блогове. По цял ден търсех някаква нишка, за да която да се хвана. Но не намирах нищо и бях започнал да се отчайвам.

Рая вече видимо се ядоса, че съм така обстоятелствен. Не стига, че беше ужасно уморена от прехода, не стига, че не бяхме намерили никаква вода, ами сега трябваше да слуша и вече скучния ми разказ.

– Това ли било?! – избухна тя. – Затова ли сме се забили в тая пустиня? Затова ли стоиш тук, а не искаш да заминем за зелените плата? Не просто търсим вода! Ровим и търсим, а ти все се заглеждаш по останки от компютърни платки. За да намерим защо си се родил с камък в ръце? Огледай се – целият свят се е превърнал в камък, в пустощ и мрак, а ти сякаш не забелязваш! Налага се да продължиш живота си. С мен или без мен.

Тенджерата изкипя и сложи край на разгорещената й тирада. Всъщност, рядко се карахме. Бяхме готови да се разделим заради разлика в позициите, но рядко си повишавахме тон. Всеки се затваряше в себе си за час, след което се награбвахме като полудели с извинения и обещания за вечна любов. Харесвах я именно заради тази непринуденост и незлобливост.

– Не искаш ли все пак да чуеш какво наистина стана?
– Не! – отсеча Рая.

Прегърнах я. Целунах мръсните й бузи с полепнали по тях пот и пепел и прошешнах в ухото й:

– Рая, камъкът е отложен прах от вулкана, изригнал през април 2010 година в Исландия, и сложил началото на края. И двамата сме родени в края на 2010, нали? Вчера разбрах името на момичето, родено с камък в ръка и сега вече съм щастлив.