Свежестта на тъгата: “Бялата ни спалня” на Радмила Младенова

Вие ми се свят. Главата ми едва удържа развихрилата се какофония от въпроси, разговори, романи, които пиша в съзнанието си, докато бъркам манджа, приспивам сина си, или чета някоя статия в интернет за масовото измиране на пчелите. “Бялата ни спалня” – дебютният роман на Радмила Младенова е виновен за гламавото ми състояние!

radmila mladenova bialata ni spalnya

“Бялата ни спалня” уж е в “Люлин”, а прегръща целия свят, взрян и загрижен за природата. Уж е поетичен монолог за бащата, а всъщност е пътепис през девет планини в десета.

Всъщност, “Бялата ни спалня” си е цял рамон. Още от първите редове разбирам, че с този непознат за мен жанр ще се спогодим. А и с Радмила се познаваме, да, бегло, но фактът, че държа в ръцете си книга на свой съвременник, колега, познат, съвинопийник… ме изпълва с онова меко чувство, което ме вдъхновяваше, докато пишех дипломната си работа за киберфантастични романи от 90-те. Сега дистанцията е още по-кратка, случките са по-сгъстени, непосредствени, лични.

Не искам да правя дисекция на този толкова жив и пъргав роман. Няма смисъл. Та той е “колекция от учудвания”, “хиляда и едно отплесвания”. Затова ми стига да го гледам как се мята от измерение в измерение, как скача от жанр в жанр, как расте и се свива на кълбо, за да се търкули в детските си спомени, как налива “цветовете на дъгата” в образа на Ранополия, как танцува, пътува, снима, говори на чужди езици, побеляват му косите, страхува се, сбогува се. Като героинята на Радмила, която ту гледа в пропастта от високия път, ту отвръща поглед, и аз от време на време затварям страниците, за да увелича удоволствието от ужаса.

Чета “Бялата ни спалня”, гладна за завидната красота, богатство, лекота и съзрялолост и в същото време младост на изказа. Поглъщам “Бялата ни спалня”, възхитена от забележителното и ненатрапчиво изящество на думи, пропътували векове, запазили дъха, мириса и топлината на отминали години. Скачам отвъд буквите, зажадняла за уравновесен и трезв поглед към близкото ни минало, търсеща виновник за всепогубващата депресия на нашето поколение, от която всеки търси изход по свой обнадежден или безнадежден начин, откриваща отговори на пороя от въпроси за тежестта на гените, за наследството, което тегне на вратовете ни.

И след последните страници още ми се вие свят, но пък и някак олеква. Ако ти се чете един поетичен роман, в който можеш да откриеш и себе си освен куп други познайници, надникни в “Бялата ни спалня”.

Романът на Алек Попов “Мисия Лондон”

След като преди няколко месеца най-сетне прочетох романа на Алек Попов “Мисия Лондон”, вече с нетърпение очаквам и кино варианта на Димитър Митовски.

Кратките няколко дни, прекарани в четене, бяха невероятно удоволствие. Острият сатиричен поглед на Попов към българския дипломатически живот май е единствения начин да се представи жалкото живуркане на родния бюрократ. Има и от трагичния сарказъм на Светослав Минков в неговата “Кучешка история”, има и от П.Г. Удхаус, та даже и от Джером К. Джером.

Макар и с уговорката, че събитията и героите са измислени, тази дистанцираност още повече изостря сетивата ни за реализма на света в романа. Текстът те поглъща изцяло и макар на моменти да се улавям, че го подлагам на съмнение заради непривичния сатиричен стил, още повече го вземам за чиста истина. В привидния хаос от случки, герои, сюжетни линии, драматизъм и напрежение, в крайна сметка всичко си идва на мястото.

Не мога да не се зарадвам на подражавания британския хумор на Попов! Дали пък това не е началото на една нова традиция в българската романистика (съответно и кино), лишена от порива да се страда вечно, безнадеждно и безутешно?

Спирам дотук с този бегъл разбор на книгата. Думата ми беше, че тези дни ще гледам филма. Сигурна съм, че няма да ме разочарова.