Уол Стрийт: парите никога не спят – ревю за безсънния критичен глас

Както във всички филмови ревюта в този блог, и в това няма (критични) спойлери, така че четете спокойно. Няма да ви кажа кой е убиецът. 😉

Преди година гледах филма на Тома Томов “Оливър Стоун – бунтарят срещу системата”. Това беше безкрайно откровен и задълбочен разговор с един от най-интелигентните и критични холивудски режисьори. Стоун надълго и нашироко говори за отношението си към Америка и нейния статут като “city upon a hill”, в който са вперени погледите на целия свят. Той сподели, с маниер типичен за велик режисьор, отношението си към войната, киното, секса и наркотиците.

Затова, когато отидох да гледам “Уол Стрийт: парите никога не спят”, а и доволно захранена с по-ранните му филми, знаех, че мога да очаквам неочакваното. Не че Стоун си пада по супер завъртяни сюжети. Не. Той може да ви изцеди с моралните дилеми, които поставя, с многообразието на гледни точки, с психологическата задълбоченост на образите, с инакомислието си и, ако щете, с идиотщината* си като режисьор – всичко това комбинирано с кинематографична достоверност, която малко режисьори могат да си представят, камо ли да реализират.

Във филмите му винаги се долавя неизменния глас на разочарования и отрезвен идеалист, отритнат от кликата на избраните. Така и на Уол Стрийт. Колкото и изненадващо да е, там оказава се, има идеалисти, които живеят за тръпката от печеленето на пари. Идеалисти, защото за тях играта на пазарите е нещо повече от прехвърляне на цифри, сключване на сделки с пари, които още не си спечелил, трескаво следене на индекси, валутни курсове и тенденции… За Джейкъб (Шая Лебьоф) и Гордън Геко (Майкъл Дъглас) вечната тръпка от надпреварата с времето и язденето на последната финансова вълна е същински платонов ейдос. Или както самият Геко казва – “It’s about the game!”

Вероятно донякъде повлияна от историчността на W., все ми се искаше филмът да бе поставен по-близо до реални събития и факти, свързани с развихрилата се през 2008 г. и бързо добила ужасяващи размери световна финансова криза. Така и така се залавя с не малко задачи и разчопква няколко теми (една от които излишно сълзлива), Стоун спокойно можеше да градира повече събитийността около кризата. Лично за мен малко реална или близка до реалната чисто икономическа фактология, която само беше начената в лекцията на Геко не би била излишна. Вярно, темата беше леко доразвита в образа на личното страдание на ментора на Джейкъб – Луис (Франк Лангела) – стара мечка, който вече трудно се справя с темпото на новия свят. Донякъде го имаше и в тегавите преговори с другите важни играчи в банковия сектор, в кадрите на опразнения от изпоуволнените банкови служители салон, но можеше малко повече, без Стоун да става хроникьор на събитията.

Това настрана, важен ми е подхода на Оливър Стоун към реалността на кризата – ситуация, в която едни виждат неизбежен провал, други (по-адаптивни) – възможности за растеж. И това е, което отличава истинските бикове на пазара от инертните олд-скул типове с уж нови ценности, както и от безскруполните спекуланти. Освободен (или по-скоро изцелен в затвора) от илюзиите на непробиваемия кредитен балон, Геко прозира, без да храни филантропски настроения, къде са възможностите за успех на пазара и ако може с това да си отмъсти на старите врагове. За целта той трябва да навакса бързо с новостите, като започне от ъ-ъ-ъ… мобилния си телефон.

Всичко това без излишен драматизъм. Стоун не ни залъгва, че финансовият хищник се е променил, не ни довежда до кой знае какъв катарзис. Не. Годрън Геко е трезв, добре запознат със световната финансова история играч. Той не залага на случайността. Той е пресметлив злодей с лоша слава, премислящ всички “за” и “против”, готов да измами дори и дъщеря си без да се поколебае. Стоун знае, че липсата на тези качества у Гордън Геко би създала драматичен и недостоверен образ, който ще осакати филма.

Оливър Стоун – чедо на системата, станал нейна контра. Критичният му глас личи най-вече в емоционалната, но фактологически подплатена лекцията на Гордън Геко, изнесена дни след излизането му от затвора. Къде пи ар тактика за продажба на книгата му, къде усещането за свобода, че може да критикува на воля, къде желанието му да се оттласне от инертността и примирението с кризата, но с лекцията си Геко въплъщава Стоуновата критика към порочната финансова система в Америка.

Геко парадоксално е пророческият Стоунов глас, ревящ през годините, за краха на финансовия балон, спукал се без време. Накрая в главата ти остава колкото консервативния толкова и напредничав замисъл, че Уол Стрийт трябва да смени правилата и морала си – по-малко използване на заемни средства за увеличаване на печалбата, по-малко рискови инвестиции, по-малко игри със спестяванията на хората, или така наречения “морален риск” (moral hazard). Един морален урок, който едва ли и самият Стоун се надява, че спекулантите на Уол Стрийт ще научат. Може и да не е особено долюбван точно за тази си позиция, но това е солидната му морална позиция. И заради нея и други като нея винаги ще се възхищаваме на Оливър Стоун.

Възпитаникът на Йеил, критикът на системата, бунтовникът в корема… в “Уол Стрийт: парите никога не спят” Стоун крещи в лицето на Холивуд, а и на Америка – “казах ли ви!” Защото, точно като парите на Уол Стрийт, критичният му глас никога не спи.

    • *само това, което етимологията на думата “идиот” предполага: “различен”, “личен”, “присъщ” и в този смисъл своеобразен и странен.