“Генезис” – за съня, живота и други дивотии

Коб: “Кой е най-устойчивият паразит? Идеята. Една-единствена идея в ума на човек може да построи градове. Една идея може да преобрази света и да пренапише всички правила. Ето защо трябва да я открадна.”

Въпреки хвалебствените рецензии за “Генезис” (Inception) на Кристофър Нолан все си мислех, че няма как филм с премиера през лятото да се бори за признание. Официалното му представяне в Лондон бе едва на 8 юли. А и сравнения с “Матрицата” ми се сториха някак съмнителни. А и продължителност от 148 минути могат да разколебаят мнозина.

Все такива летни мисли… докато филмът не започна, плахо, по холивудски заплашително драматично и мистериозно. И дотук със задъхващия се от дефицит на сюжети и герои Холивуд. От петата до последната минута филмът те грабва и запраща ретроспективно от измерение в измерение, докато не се умориш да следиш къде си и дали точно сънуваш или не.

Сложността на сценария е сравнително предизвикателна, макар че погълнатият от него зрител в един момент започва да мисли сюжета на линеарно ниво и липсата на точен ориентир престава да има значение. Лудница! Сценарият предлага смесица от жанрове – от уестърн заради постоянното търсене на нови граници, през драма заради личната трагедия на главния герой, през история за завръщането у дома и история на пътя, до футуристична импресия в стил Дали. Всичко това създава едно, очевидно не самоцелно, сюжетно претоварване.

“Генезис” се заиграва с идеята за корпоративната власт, за изкусните крадци на информация, този път така дръзки, че да влязат в съня ти, за да се доберат до това, за което им е платено. В тази посока, филмът подлага на дискусия и проблема за размиването на моралните ценности – защото прави един крадец симпатичен, нищо че е в условностите, зададени от съня. Той налага постоянното усещане за подриване на системата, като създава един свят, доминиран от кражба и неправомерно навлизане в личния свят, в който важат правилата на корпорацията.

Затова и героите са хора на пътя, граждани на света, без дом и постоянно местожителство, оцеляващи в корема на корпорацията и разбира се в неизменната компания на японци. Затова и малко неестествен за този контекст и за кибер фантастиката въобще ми се струва копнежа на Коб (Леонардо Ди Краприо) към семейството и децата му. Сякаш Нолан не може да избяга съвсем от значението, което американците отдават на моралните устои на семейството. Или пък има друга причина?

Нолан представя сънуването като стройна поредица от събития – съвършено логично докато спим, но невероятно невъзможно за обяснение когато се събудим. Точно както съня, и филмът е изтъкан от фрагментарни символи и образи, които сами по себе си значат малко, когато сме будни, но са натоварени с огромна емоционална сила, чак до разтърсване, докато сънуваме. Фройд би се потрудил доста да обясни символиката, използвана от Нолан. Или пък би се зарадвал на загатнатия Едипов комплекс у един от героите или на развихрената визуална креативност и символика.

На моменти “Генезис” нарочно спира мощното си препускане, за да представи вътрешните терзания на героите от миналото – разочарования, чувство за вина, пропуснати моменти. Все неща, чиято огромна енергия ни смазва с непреодолимостта си в съня ни. Но още по-интересно – емоционалните потъвания на Коб и мистичните му диалози с мъртвата му съпруга ни въвеждат и в свят, изграден от силното по фаустовски и напълно хедонистично желание да се изживее още и още и още, да се достигнат всички граници, да се изпитат неизпитвани емоции, да се изпробват всички възможности на въображението.

Това е типичен пост- пост-модерен анти-утопичен филм за света, който съществува само от врата нагоре, свят, случващ се само в главата, в който не е необходимо да напускаш дори стола си, за да изживееш целия си живот. Свят, изграден изцяло на базата на колективния сън.

Вероятно това е и тревогата на Нолан за бъдещия свят, управляван от онова, което още Уилъм Гибсън нарече “симстим” – симулацията на живота чрез машини. Като ни представя кошмарния бъдещ свят, филмът, струва ми се, всъщност е опит да се намери критичен глас за настоящето ни. В този смисъл, “Генезис” спокойно може да намери място сред образците на дистопичното кино, като “Бразилия” на Тери Гилиъм, “Матрицата” на братя Уашовски и много други.

А да споменем ли играта на целия актьорски състав и най-вече неверояно идейното и креативно операторско майсторство, създало лабиринт на ума, свят без граници и неподчинен на законите на физиката. Или пък прекрасния саундтрак, например “Non, Je Ne Regrette Rien” (“Не, за нищо не съжалявам”) на вечната Едит Пиаф. След като си слушал подобна музика, всичко друго бледнее.

Без да се поколебае, в края на прожекцията публиката в залата ръкопляска – естествена реакция след двусмисления финал, който прави лентата колкото оптимистична, толкова и безутешно песимистична. Само с един символ, показан няколко пъти тук и там, финалът посява съмнението дали пък всичко това не е било сън, дали въобще героите са се събудили, но най-вече – дали и ние не сме били въвлечени в този неконтролируем колективен сън!

Приятно гледане!

Сън

Сънувах те, че плачеш –
самичък, свит, с настъпени крачоли,
бос, необръснат, рошав и с умора,
увиснала на твоите очи.
Сънувах те как викаш,
как ме гониш,
а аз ти бягам през глава,
през порти,
през поляни,
през къщи с хора,
през улици-капани,
през покриви
и по криви пътеки,
издраскана и със следи от кал,
със сенки под очите – а и в спомените –
и с дрехи скъсани…
и бягах, без да се обръщам.
И чувах само твоя плач
и знаех, че си някъде наблизо,
дъхът ти пареше ме чак;
и хващаш ме.. тъй близо си…

Ръцете ти са ледено студени,
очите ти кръвясали…
мек
страх потапя ме във себе си,
разтварям се като цвърчащо хапче
и знам – тук беше моят крах.

Сърбеж

Сигурно съм го сънувал, но беше много истинско. Или е било истина, но толкова невероятна истина, за да си мисля, че е сън. Като онези моменти, нали се сещаш, когато ти се случва да наблюдаваш обрат в живота си.

Персонажът на тази приказка е едно чудновато животинче (за кратко ще го наричаме Ж.), стреснато от прожекторите на моето безплодно въображение. Беше заспало в едно тъмно хале; наоколо бяха разхвърляни всевъзможни герои, сюжети и думи. Ж. скочи, почеса се по главата /макар че никой не се почесва по главата, когато е стреснат, но то определено направи именно това/ и се заоглежда за глупавите си пантофи. Знам, че то не може да разказва истории, без пантофи, затова изчаках търпеливо.

Може и да е било сън. Животинчето от тази история беше съвършеният ми герой и аз го пуснах да си ходи толкова лесно… остана само сърбежът – най-ужасното за един преписвач на чужди истини. Исках да се замотая в експерименти, в нови стилове и жанрове. Може би щях да стана известен писател. Може би дори щях да спечеля Нобелова награда за литература, кой знае.

Ж. приседна по турски и запали цигара. Закашлях се – толкова противен навик! Димът се закатери нагоре по въздуха и като стигна тавана го гушна толкова силно, че таванът едва не се задуши от потискащата му любов. Ж. гледаше с натежали клепачи – бе очевидно, че му се спи повече отколкото го е страх – и от устата му се заразливаха мъдри слова. Ж. не бе студувал в който и да било университет, може би някоя друга книга се е промъкнала да ръцете му, но шансът да я е забелязал бе нищожно малък. Само че той редеше думите с лекота, а аз трябваше само да записвам.

Никой не можеше да се досети, че съм заключил Животинчето. Всеки ден се шмугвам в тъмната му стая и крада словата му. Идеалният сюжет, идеалната завръзка – той ми ги подсказва винаги. Аз трябва само да преписвам неговия устен дневник, а не мога да направя и това. И сега ме сърби ужасно.

*забележка под автора: Ако някой случайно разбере за какво става дума в тази история, моля нека се обади на домашния ми телефон. Обещавам солиден хонорар. И не казвайте на Ж. че се познаваме.

2004 © FroZzen

Зелени Хълмове

“Има едно място, където не е нужно да се чувствам като бездомник. Там тишината ме сгушва в себе си и обговаря цялата ми същност без остатък. На това съвършено място не ми трябват рамки и време, дори бельо не ми е необходимо. Храстите растат на воля и реките текат в посоки, които не биха понасяли, ако хълмовете бяха други, но не и зелени. На това зелено място няма хора. Само аз съм там, сама, загрижена за себе си – човече, прегърнало тук-и-сега-то си в един бъдещ момент. Хубаво е, че вече си мисля как съм узряла за това място, че нищо извън или около него не може да ме притесни. Тук разчитам само на въображението си, на активното си въображение. Зелените хълмове ме прегръщат ежедневно…”

– Добре де, но какво ще е това място? Сложи му някаква конкретика. Дай му име, страна, поне сезон му тури, за да не е някак захвърлено на произвола на читателя.
– Редакторите… да, редакторите можете и да сте сухари понякога. Защо ме караш да го конкретизирам? Добре си е и така. Едно такова зелено-никакво. Нали ти казах, че това ще се опита да бъде постмодерен разказ. Нека оставим читателят спокойно да си строи кули и пирамиди по зелените хълмове. Може ли сега да довърша?
– Но моля ти се, продължавай. Има вероятност, макар и малка, нещата да тръгнат на някъде в това замряло местенце.

“Зелените хълмове ме прегръщат ежедневно смутено, радват се, че съм ги построила такива, а не снежни или чакълести. Радват се, че не искам да се загубя в някоя безкрайна пустиня, или пък да се удавя в Марианската падина. Никой не е бил преди мен тук, осъзнавам ли как стъпките ми отекват единствено в контролираното от мен ехо, как всяко камъче помръдва под краката ми за пръв и последен път, събудено от дъха на мисълта ми…?”

– Чакай малко. Не разбирам. За смърт ли говориш тук? Така де, нали уж всички сме сами и различни в смъртта си. Обясни ми как виждаш да продадеш този разказ? Нали ти казах – фантастика. Да го напиша ли? Това тук ми прилича на някаква елементарна импресия и то толкова елементарна, че даже и надъханите тринайсет годишни биха написали по-добра.
– Все пак да почета още малко, а? Да видим какво ще каже елементарната импресия. Слушай само какви ги е надробила…

“И споменът за дядо ми изплува като изневиделица; той не разбираше нищо от поезия и драма, но пък беше чел “Под Игото” цели два пъти и дори беше гледал филма. Знаех ли, че е погребан тук някъде? Аз ли му дадох парцел под зелените си хълмове?

Родена съм на 3-ти март и още от раждането си съм закърмена със спомена от робството. Защото денят, в който страната ни е била предполагаемо освободена, носи в себе си и паметта на всички, чиито кости отдавна са смлени под краката на десетки нехайни поколения и които са дали живота си за тази същата свобода. Когато съм се родила за първи път празнували 3-ти март като национален празник. Мама ме е родила много лесно, бързала съм да изскоча на бял свят и още по стълбите към родилното съм я ритала в корема, напираща да поема първите мигове свобода.

Често ходя до зелените хълмове, но споменът за тях избледнява все повече. Веднъж ги показах на един човек, който не ги хареса. Казваше, че са му били абстрактни и неразбираеми. Не можеше да види очертанията им и колкото и да се опитвах да му обясня, че те всъщност си нямат очертания, че при тях има само хоризонт на очакване… така и не можа да ме разбере… Този човек искаше да пипне рамката, края, финале-гранде-то на хълмовете ми, а не видя нито за миг, че през цялото време ходи по хоризонта. Само а-ха да се протегнеш и можеше да се качим на слънцето. Уви…”

– Момент. Тук искам разяснение относно едно нещо – това може би е някакъв мъж, когото си допуснала в живота си? И от къде го измисли тоя 3-ти март. Мирише ми на идеология. И защо опит за автобиография?
– Станаха три неща…
– Не, не, искам да знам. Ти ли си това?
– Вече ще подминавам подобни вметки, господин редактор!

“Мама често ми разказва как преди да ме роди всяка нощ сънувала някакво вълшебно място, зелени хълмове, целите в мъгли и много детелини, трилистни, като в Ирландия. Газела боса всяка нощ и на сутринта краката й наистина били мокри…”

– Ти ли си това, мила?
– Ахх… Кажи ми, как да напиша сега, че се усмихвам на думите ти? Усмивката ми си остава тук-и-сега. Какво му пука на читателят, че в 12.47 вечерта на еди коя си дата съм се усмихнала чаровно на редактора си, който не иска и да проумее, че авторът умря. Какво значение има дали съм аз или някой друг? Остави читателят да си пофантазира. Остави му дупки за пълнене. Не ме карай да изнасилвам текста, да го оголя и пусна на читатели, които ще го изконсумират като озверели животни и ще го изхвърлят с погнуса, защото не им е позволил да си построят свои хълмове… Искам това разказче да е като песен, за която не можеш да се сетиш: пазиш само няколко акорда в съзнанието ти, но ти харесва как полагаш усилия да ги навържеш един към друг… и все не става. А когато в крайна сметка се получи, осъзнаваш колко си пасивен и непотребен на света, защото какво може да ти даде една готова песен, освен да искаш да я пееш пак и пак? Така е и с моя текст – сираче, което разказва на всеки нещо различно. Остави ме да си се шляя по хълмовете…

“Та, родена съм на 3-ти март…”