Кипър – островът на съкровищата

Това няма да е пост за забележителностите на Кипър!

vlastelina na nikosia

Удоволствието, наречено Кипър, ми се е случвало едва два пъти и то все по работа, така че не мога да ви кажа кой знае какво за туристическите обекти. За сметка на това, както някои от вас знаят, винаги се опитвам да гледам хората, да уловя начина на живот и да разбера възможно най-много за нещата зад опаковката.

Разказът ми започва с един тъжен факт, с който местните живеят години наред: за кипърците Кипър е родина, 36% от чиято територия е окупирана от 40-хилядна турска армия, а 4% – суверенна територия на Великобритания, където важат британските закони. Родина, в която официалният език е гръцки и почти всеки казва, че е грък, но и родина над чиято столица Никозия е надвиснала планината Беш парма (Петте пръста), с изсечени по склоновете й знамена на Турция и Севернокипърската турска република, за да не забравят кой е от другата страна. Разбира се, историята никога не е едностранна и кипърските турци сигурно ще ви разкажат по-иначе.

Кипър е страна, изградена върху типичната гръцка любов към живота, но прорязана от барикади. С народ, затворил и изоставил къщите си в градове и села като Фамагуста, но съградил едно от най-райските кътчета на земята. Със стиснати от злоба зъби. Във всяко такси, във всяка дюнерджийница, в кафенетата и по улиците може да се заговорите с хора, които да ви кажат, че не са щастливи от разсичането на острова им.

old and new cyprus nicosia

И все пак, днес Кипър е една от най-привлекателните туристически дестинации. За три-четири дни можете да пообиколите южната част на острова и да видите толкова история (маркетинг?), събрана накуп, че ще ви стига за няколко живота напред. Най-красивата от гръцките богини Афродита, е родена от пяната на морето край Пафос. Кипърците умеят от няколко камъка да направят забележителност, за което безкрайно ги уважавам. Идете и вижте родното място на богинята, достъпът до там е изключително лесен, защото магистралите са шеметни.

zelenina i svejest v kipar

Никозия, или Лефкосия на гръцки, е съчетание от ориенталска мистерия, гръцка лекота на живот, островитянска жажда за приключения и лек провинциализъм в най-добра форма. Да не изпускаме и мързела. Тук сякаш мързелът е издигнат в култ, макар че не видях негов паметник наоколо.

Живот така или иначе не липсва. Търговия, образование, медии, спорт, банки… спокойно можете да сложите последните първи. Една невидима машинка цъка и дърпа икономиката на Кипър напред – машинката, наречена “пари”, и за да сме по-точни – “европейски пари”. Те смазват всички чаркове на местната икономика и вдъхват още повече живот на острова.

Иначе, като типична маратонска нация, кипърците си падат по спорта. Има десетки стадиони и игрища, които работят и до късно вечер. Е, като южен народ, обичат и зрелищата. Да попаднеш на мач на Омония или някой друг футболен гигант е преживяване, което заслужава много разкази – преминаването на центъра на Никозия след поредното дерби е цяло приключение, подобно на всенародните екзалтирани веселби по българските улици през ’94-та. Помните ги, нали? Затова, преди да летите до Ларнака, информирайте се за текущите футболни срещи, защото иначе краткият трансфер може да ви отнеме около 2 часа, прекарани в задръстване.

kipar omonia football

Слънце тук не липсва. Вали два пъти в годината, така че ако сте в Кипър и вали, или сте големи късметлии или сте онзи шофьор на камион, който Дъглас Адамс прозира, че е Бога на дъжда. В резултат, а и понеже е остров без кой знае колко високи планини и буйни реки, Кипър е доста сух и безводен. Но заради водоснабдителната система от хиляди резервоари, която вероятно си съперничи с подобни иновации в Швейцария, вместо суша, тръни и пущинаци, навсякъде ще видите зеленина, цветя и свежест.

cyprus paradise

Не се изненадвайте, че ще срещнете много кипърци, които говорят български и поназнайват някой друг мръсен виц. Причината е, че България е сред първите и от малкото страни, които признават страната и в подкрепа на тази линия на политика – отваря образователната си система за кипърците. Всички те са слънчеви, отворени хора, които сякаш са потънали в един безметежен спокоен свят.

Българската диаспора разбира се е много сериозна – има местен български вестник, по РЕП-овете се продават ШОК и други жълти вестници и почти навсякъде където се обърнете, ще ви посрещне някой сънародник – труженик в примамлив Кипър.

nicosia mosque

Усмивки, слънце, добродушен мързел. Ако трябва да обобщя повърхностния си поглед върху Кипър в три думи, това ще са те. Кипърците не са перфектни, но пък има какво да се научи от тях. Прилича хем на Европа, хем на Гърция, хем на Ориента. Рано сутрин чуваш гласа на имама, но пък и камбани, клаксони и международна реч. Може да са тъжни, но не са отчаяни. Да им пожелаем успех и мирен изход от преговорите.

Нос Калиакра – На изток от Рая

Ако има така вдъхновяващо и поглъщащо място, което да ме е карало да изпитам потоп от емоции, то това е нос Калиакра. Една от най-източните точки на България, Калиакра се врязва 2 км. навътре в Черно море, като го разделя на т.нар. Северно и Южно морета: първото – бурно, с поривисти ветрове, където чайките се учат да летят, а другото – спокойно и равно, убежище на риби и пир за корморани и делфини.

Северното море - вятърът удря солени шамари по лицата


Може би най-сниманите скали на Калиакра.

Южното море със спокойните си води

Спокойните южни брегове на Калиакра – тук видяхме поне 20 делфина, отправили се към широката трапеза. Марто си мечтаеше да се гмурне, за да види каква риба толкова ловят тези делфини и да опита късмета и харпуна си.

Та така, решихме да идем на Калиакра след един горещ ден на Болата. (Но за Болата – по-нататък). Само на 60-тина км. от Варна (по идеален равен и не особено натоварен път, или както му казват местните – “магистралата”), на около 15 км. от Каварна, вход 3 лв. на човек и ето ни в една от най-древните крепости на страната ни. Калиакра е своеобразен палимпсест от история – представя ни от древния живот на крепостта Акре, когато тракийски, римски и какви ли не други мореплаватели са владяли моретата, през останки от средновековието, до спомени от тъмните векове на Османското робство.

Д-р Иван Тодоров, бащата на нашата приятелка Ралица – добруджанец по дом и космополит по душа – ни разказа супер интересни истории за това как само на няколко метра пред носа има уникална колекция от потънали кораби, още неизследвани, но идеално запазени. Сероводородът на дъното на Черно море се оказва перфектният консервант за подобни находки.

Калиакра ни очарова, но ни се искаше да има повече информация за това магнетично място. Да, поставени са информационни табла, има паркинг и инфраструктура, предупредителни знаци, но всеки може да влезе до обрасналите с трева каменни стени, да нагази в някогашните църкви, да си отчупи камък (свиден спомен от посещението си тук) или да увековечи името си, или не дай си Боже някоя крилата фраза, в музея или в някоя пещера.

А като погледнеш на запад и погледът ти съзира стотиците ветрогенератори, досущ като гигантски донкихотовски мелници, баш на Via Pontica.

През всичките дни, когато пътувахме към село Българево, по пътя срещахме огромни тирове, натоварени с нови и нови перки. Полето явно е със сериозен ветрови потенциал, но май доста от нещата се правят без много глобална мисъл. Дано да греша.

Все се надявам, че птиците ще се приспособят и ще прелитат успешно над перките и хем ще запазим уникалната орнитологична картина в България, хем ще се радваме на чиста енергия.

Десетки автобуси с руски туристи, жадни за древна история, щурмуваха носа. А зад тях перките с гордо изправени глави.

Ако не сте ходили на Калиакра – бързо на север. Носът е един от 100-те туристически обекта. Нищо общо с пренаселеното южно Черноморие. Там сякаш времето е застинало, а морската шир се лее с векове, без да забелязва дребните ни щураници.

Колкото и да е на изток от Рая, нос Калиакра е самият Рай. Явно мисълта тук е направила завой от 360 градуса…

Из Ниската земя: Ротердам / Амстердам

Сигурно вече сте забелязали нескрития ми афинитет към северните страни и народи. До неотдавна можех да го нарека любопитство, но сега вече знам – това е чисто и просто завист.

В едно от есетата си, любимият ми Ерик Блеър беше казал нещо от сорта на това, че южняците по правило са по-мързеливи, защото от жегата мозъците им завират и шансовете да родят нещо умно са незначителни. Та така и аз оставам с впечатлението, че северните народи, не че са по-умни от нас, не че дори са по-трудолюбиви, но са дисциплининари и най-вече — умеят да използват условията за максимален резултат.

Това е само кратко предисловие за спомените ми от Холандия и един от най-красивите й градове – Ротердам. Отвоювали около 4% от територията си от морето, холандците ценят това, което имат и могат да имат.


На пръв поглед хората са кофти – по улиците можеш да видиш ужасни образи, облечени буквално в парцали, едва ли не с джапанки и оръфани дрехи. (Нека това не звучи снобарско, хората, които ме познават лично, знаят, че аз самата се обличам така небрежно). Да не говорим за кълбетата дим от джойнт, разнасящ се от кофи-шоповете или безбройните секс магазини, които са колкото интригуващи толкова и отвратителни.

За разлика от столицата Амстердам, Ротердам е супер свежо кътче. За пътуващите неподготвени като мен, които отиват за 2-3 седмици по работа на подобно място, той се оказва изненадващо примамлив и приветлив. Безкрайният лабиринт от канали, вечното море с поривистите си ветрове и потокът от колела и мотористи, и не на последно място – обликът му, съчетаващ малки размери и град тип “сити” правят Ротердам неустоимо ведър и гостоприемен.

Дори и през иначе неприятния декември, този град може да бъде слънчев. А дъждът е просто част от пейзажа. Не носиш ли подходящите дрехи, сам си си виновен. Северняците имат една поговорка – няма лошо време, има лоши дрехи.


А да работиш с холандци е цяло удоволствие. Винаги са точни и сериозни. Всичко е под час и всеки си знае мястото. Имат ужасния навик да са шумни и съвсем нескрито да се подиграват на чужденците, когато не разбират местните приумици. Отявлено се дразнят на различното с един такъв типичен империалистически маниер. Но колкото и тази поза да е вродена, явно са достатъчно толерантни.

Защото знаете, че Холандия гъмжи от емигранти от цял свят, като наред с редовната паплач, по-голямата част са супер качествени специалисти – инженери, програмисти, лекари и т.н.

Може би смущаващо ще ни се стори и отношението към лични живот. Не че Холандия е един голям Биг Брадър, но ако в апартамента ти има пердета, или си емигрант, или криеш нещо. По завесите ще познаете хората, които умишлено крият живота си. Съвсем обичайно е да се разхождаш по улиците и да гледаш как вечеря някое семейство, или как гледат телевизия, прегърнати на канапето в хола… това може да се превърне в нечие хоби, но не забелязах местните да се заглеждат по чуждите светещи прозорци. Воайорството не е разпространено, то е вродено до степен, че се е срастнало с националния характер и затова е станало ненужно. Просто всеки знае, че няма смисъл от любопитство – всичко, което правят съседите, го правим и ние.

В Ротердам задължително се разходете по залива. Минете поне по един от големите мостове, ръмжащ от безспирен трафик. Не изпускайте кубичните къщи и рибния пазар. Малки алейки, приятни магазинчета и още по-приятни заведения с усмихнати сервитьорки – Ротердам изкушава със спокойната си сякаш вечно неделна атмосфера. Нищо общо с Амстерадам, макар че сега, след като затвориха квартала на Червените фенери, и той придобива приятен вид. 🙂

Известните кубични къщи на Ротердам

Не толкова известните, но също така красиви ротердамски графити

Винаги съм искала да живея на такова място - бам в лодката и отпрашвам на работа

Ако имате само ден, в Амстердам трябва да видите няколко важни неща:

  • неповторимата атмосфера на стотиците канали, с които неслучайно Амстердам си спечелва прозвището “Северната Венеция”;
  • пазара на цветята – за интересуващите се, наред с хилядите сортове лалета, там продават семена поне от още толкова вида марихуана
  • в музея на диамантите може да видите как се обработват диаманти в реално време с обяснение какви диаманти да си и да не си купувате. Винаги може да си тръгнете с нещо в джоба, ако се отбиете в магазина, в който продават циркони.
  • задължително си пазете сили за музея на Ван Гог, където ще се насладите на прекрасни произведения на изкуството;
  • о, да не пропускаме, че доскоро можехте да видите и Червените фенери, but no more…

Тук цензурата се намеси и не можах да снимам повече...

Най-изненадващо за мен беше не броя на кутийките, от които се подаваха разни разголени каки, или поклащащите се в един особен ритъм перденца, дори не неприкритите намерения на младежите по улиците. Изненада ме, че наред с витрините, обляни в червено, имаше детски градини, от които излизаха весели дечица, нарамили раници и музикални инструменти :-). Амстердам!

И то май не остава време за друго за един ден.

Колко е важно да бъдеш… на почивка

Ден петък. В София е топло, чак не се диша. Около обяд решаваме да се качим на колите и да отпрашим към планината. Хотел Реденка ни чака!

На няколко километра преди Разлог, малко след Предела, това ваканционно селище е същински рай в подножието на Рила и на крачка от Пирин. Достатъчно далеч от какофонията на Банско, достатъчно близо до него, за да отскочиш до там, ако нещо ти трябва. А и сезонът е никакъв, така че не очакваме тумби туристи да са щурмували точно този район.

Посреща ни открит басейн, а около него – самостоятелни къщички, всяка оградена със симпатично дворче и зелена тревичка. Гледката към Пирин е божествена, а върховете още са покрити със сняг. Контрастът между топличкото време, на около 900 метра надморска височина, от една страна и зимната картина, привидно на ръка разстояние, от друга, е поразителен.

Дето се вика, тишината е оглушителна! Покой колкото искаш, а сме само на 20-тина метра от пътя за Разлог. Но нали затова сме дошли. Броят на звездите не ме интересува, но със сигурност не са под три. Усмихнат персонал, чак неочаквано за родния туризъм.

Стаята ни не е стая, а цял апартамент с всекидневна, спалня и мъничка трапезария. Напълно оборудвана кухня… няма да продължавам, но още от вратата се почувствах като у дома си. Представям си как можем да се пренесем с Марто и да работим от тук…

Ако не беше завалял дъжд, със сигурност щяхме да се излежаваме по шезлонгите край басейна, но това е майското време – всичко може да се очаква.

Радост за очите ми обаче е около 25-метров вътрешен басейн с 2 джакузита отстрани. Влезеш ли вътре, трудно излизаш. Около час плувах самичка, след което се изсипа една груп, дошла на тийм билдинг, но и те скоро се ометоха към по-привлекателния ресторант. (Между другото, със сигурност човек не може да остане гладен в Реденка.)

След вечеря се разходихме из селището – имаше безброй звезди, а чистият въздух чак те замайва. След такъв ден спиш като бебе.


Ех, Реденка, Реденка. Как ми се идва пак.

Кутията на (П)Андора

Да стигнеш до офшорката Андора е почти толкова трудно, колкото и да натрупаш богатство, достатъчно, че да си струва да го криеш в андорска банка. Но ако твърдо сте решили да пътувате до Андора, не забравяйте да вземете задграничния си паспорт.

Едва ли много хора, ходили там, ще ви кажат, че са били възхитени от тази държава-джудже. Но сгушена в сърцето на Пиринеите, само на 3 часа с кола от Барселона, Андора съвсем не е за подценяване като интересна дестинация.

Естествено няма летище по обясними причини – разположена на над 1 000 метра надморска височина, столицата Андора ла Вела е най-високата европейска столица. Първокласният път от Барселона минава през десетки селца и градчета, а когато запълзява нагоре към пиринейските възвишения от двете му страни изникват безчет езерца и язовири. Красота!

Изненадващо за мен, Андора се оказва и атрактивно туристическо местенце. По протежението на река Гран Валира са пръснати бунгала, лагери за къмпингуващи, малки почивни станции и т.н – всичко в хармония с природата.

Отсядам на място, което далеч надминава представите ми за 3* хотел. За първи път виждам обозначение, че хотелът е изцяло еко-ориентиран, от отопление до почистване. Затова ме призовават да позлвам кърпите си няколко пъти, вместо да ги мятам по пода. Днес вече все по-често виждам подобни надписи в европейските хотели, но преди 3-4 години бях изненадана.

Какво да видите в Андора за 2 дни? Спокойно бихте подминали Министерския съвет, който по нищо не се различава от останалите големи постройки. А това е най-забележителната сграда в столицата Андора ла Вела. Градът има една главна улица с пръснати по нея магазинчета с хиляди стоки на уж по-изгодни цени.

Повечето хора ходят там заради възможността да си напазаруват стоки с ниски данъци. Това е и резултат от факта, че Андора не е член на Европейския съюз, а и както казват местните, “да не сме луди да ставаме!” Точно затова тя е предпочитано място за много фирми и предприемачи. Други отскачат до там заради къмпинга и ездата… Трети, по случайност.


Ако в Барселона испанският ми помага да се оправя, тук той върви само сред някои хора – дотолкова, че младежът зад щанда на сандвичите едва разбира какво искам (мислех, че “сандвич” и “вегетариански” са достатъчно международни думи – каква заблуда!), а сервитьорката в един китен ресторант се хили на начина, по който изговаряме “супа”. Тук се говори интересна смесица от каталунски, испански, португалски и френски, която звучи супер романтично.

В интерес на истината, шансът да срещнете истински андорец по улиците е много малък. Съотношението е около 1:3 в полза на чужденците. Голяма част от работещите тук (повечето банкери и инвеститори) са испанци, които понякога пътуват всеки ден до Испания.

Но трябва да призная едно – местните ме завладяха с виното си. Без да се славя с кой знае колко познания по енология, мога да ви препоръчам местните Мерло, Каринян и Макабю. На прилични цени може да си купите невероятни вина, като Каберне и Шира от южната френска област Лангедок-Русийон, вкусили от френската и испанската традиция. Винена поезия!

Въпреки скромните размери или точно заради тях, Андора вдъхва спокойствие и уют. Така че, ако имате път от Испания до Франция, отбийте се до там.