Лари Краун – перла в короната на американската мечта

Холивуд пак реши да си поиграе с малкия човек, но не с някакъв дребен мизерен човечец, ами с цяла коронована особа. “Лари Краун”, както подсказва и името, е филм за обикновения чак универсален американец, който гордо носи короната на американската мечта.

Цялата драматична сюжетна линия се крепи на това, че нашият протагонист Лари Краун – малко над 55, по американски приятелски настроен пич – се сблъсква челно със световната финансова криза, в деня, в който е уволнен, което туря край на мечтите му за щастлив и безоблачен житейски път. Кризата или тъповатото му примирение са изгонили жена му преди време, или пък тя си е тръгнала заради някой по-богат чичо Сам? Така или иначе, този драматичен момент, който Ханкс ни подсказва, че е симптом на времето, отваря цял нов хоризонт на очакване пред Лари.

Да си кажа още в началото, филмът си струва да се гледа, дори и само на фона на това, че няма почти нищо друго по кината това лято. “Лари Краун” не прибягва до кой знае какви арт похвати, а залага на сладка достъпна реалистичност и жизнелюбие. Нищо не може да ни изненада, но и няма от онази всеизвестна тъпота на американските комедии. И макар че упорито ни пробутва американския начин на живот като мерило за щастие, можем да му простим и да си позволим искрено да се посмеем на някои сцени.

“Лари Краун” се прощава категорично със щастливото съществувание на многолюдното американско семейството, без това да води до кой знае какъв драматизъм – просто самотното битуване е част от пейзажа. Всъщност това е същото самотно битуване, което е познато и по нашите географски ширини. Филмът показва тревогата на модерния човек, сам съставляващ семейство, чийто най-близки хора са съседите или случайно довяти познати, или пък е някога свръх амбициозен талант, днес съжителстващ в бездетно пиянство. Без излишна драма, Том Ханкс – режисьор, актьор, сценарист и продуцент на лентата – ни показва дибидюс американския лайфстайл във вида му, в който се намира, след като е извървял целия път от времето, когато семейството беше “основната клетка на обществото” до отворените връзки и сложния статус на отношения.

В тази връзка, интересна е и ролята на жената – тя отдавна не е смирената потисната американска домакиня от 60те. Героинята на Джулия Робъртс, Мерцедес Тайно е в типичната женска роля на учителката-звяр (пардон, университетски преподавател), омъжено работещо момиче, която предпочита да я наричат “госпожица”, може да се гневи и да злорадства над нещастието на мъжа си, флиртува без угризения. Жените на Ханкс са пълнокръвни модерни дами, волни птички, които винаги ще могат да живеят от издръжката на изнемогващите си бивши.

И няма как цялото това разкрепостяване и еманципация да не доведе до краха на иначе стабилната американска икономика. Все пак американската мечта е валидна само при определени стабилни дадени – безграничната свобода и безконтролно харчене, липса на пуританско трудолюбие и патриархален ред не са част от това уравнение. И ето, в “Лари Краун” вече и децата знаят, че един долар днес е по-скъп от вчера и по-евтин отколкото ще бъде утре, нищо че не могат да смятат.

И в целия този до болка познат реалистичен сюжет, не сме учудени, че Лари е погълнат от корпоративната машина, която го оглозгва и изплюва във сгодния момент, разбира се с подобаващите универсални сладникави обяснения. Но оказва се, че универсалният малък човек от универсалния магазин с универсалното облекло и обноски, с често срещан по улиците автомобил с обичайно голям резервоар (купен на кредит, за да вози многобройното домочадие), задължителна ипотека и стандартен развод намира сили да се справи с личната си криза, независимо от глобалната такава.

Като изключим блудкаво сладникавият край и няколкото наивини предозирани пародийни сценки, “Лари Краун” си струва да се гледа заради лековатата атмосфера, университетския живот и слънчевото време в Калифорния. Само се чудя, ако това са филмите, вдъхновени от поотминаващата кредитна криза, какви ли ще ги измисли Холивуд след онова, което се задава. Но това са едни други теми.

Уол Стрийт: парите никога не спят – ревю за безсънния критичен глас

Както във всички филмови ревюта в този блог, и в това няма (критични) спойлери, така че четете спокойно. Няма да ви кажа кой е убиецът. 😉

Преди година гледах филма на Тома Томов “Оливър Стоун – бунтарят срещу системата”. Това беше безкрайно откровен и задълбочен разговор с един от най-интелигентните и критични холивудски режисьори. Стоун надълго и нашироко говори за отношението си към Америка и нейния статут като “city upon a hill”, в който са вперени погледите на целия свят. Той сподели, с маниер типичен за велик режисьор, отношението си към войната, киното, секса и наркотиците.

Затова, когато отидох да гледам “Уол Стрийт: парите никога не спят”, а и доволно захранена с по-ранните му филми, знаех, че мога да очаквам неочакваното. Не че Стоун си пада по супер завъртяни сюжети. Не. Той може да ви изцеди с моралните дилеми, които поставя, с многообразието на гледни точки, с психологическата задълбоченост на образите, с инакомислието си и, ако щете, с идиотщината* си като режисьор – всичко това комбинирано с кинематографична достоверност, която малко режисьори могат да си представят, камо ли да реализират.

Във филмите му винаги се долавя неизменния глас на разочарования и отрезвен идеалист, отритнат от кликата на избраните. Така и на Уол Стрийт. Колкото и изненадващо да е, там оказава се, има идеалисти, които живеят за тръпката от печеленето на пари. Идеалисти, защото за тях играта на пазарите е нещо повече от прехвърляне на цифри, сключване на сделки с пари, които още не си спечелил, трескаво следене на индекси, валутни курсове и тенденции… За Джейкъб (Шая Лебьоф) и Гордън Геко (Майкъл Дъглас) вечната тръпка от надпреварата с времето и язденето на последната финансова вълна е същински платонов ейдос. Или както самият Геко казва – “It’s about the game!”

Вероятно донякъде повлияна от историчността на W., все ми се искаше филмът да бе поставен по-близо до реални събития и факти, свързани с развихрилата се през 2008 г. и бързо добила ужасяващи размери световна финансова криза. Така и така се залавя с не малко задачи и разчопква няколко теми (една от които излишно сълзлива), Стоун спокойно можеше да градира повече събитийността около кризата. Лично за мен малко реална или близка до реалната чисто икономическа фактология, която само беше начената в лекцията на Геко не би била излишна. Вярно, темата беше леко доразвита в образа на личното страдание на ментора на Джейкъб – Луис (Франк Лангела) – стара мечка, който вече трудно се справя с темпото на новия свят. Донякъде го имаше и в тегавите преговори с другите важни играчи в банковия сектор, в кадрите на опразнения от изпоуволнените банкови служители салон, но можеше малко повече, без Стоун да става хроникьор на събитията.

Това настрана, важен ми е подхода на Оливър Стоун към реалността на кризата – ситуация, в която едни виждат неизбежен провал, други (по-адаптивни) – възможности за растеж. И това е, което отличава истинските бикове на пазара от инертните олд-скул типове с уж нови ценности, както и от безскруполните спекуланти. Освободен (или по-скоро изцелен в затвора) от илюзиите на непробиваемия кредитен балон, Геко прозира, без да храни филантропски настроения, къде са възможностите за успех на пазара и ако може с това да си отмъсти на старите врагове. За целта той трябва да навакса бързо с новостите, като започне от ъ-ъ-ъ… мобилния си телефон.

Всичко това без излишен драматизъм. Стоун не ни залъгва, че финансовият хищник се е променил, не ни довежда до кой знае какъв катарзис. Не. Годрън Геко е трезв, добре запознат със световната финансова история играч. Той не залага на случайността. Той е пресметлив злодей с лоша слава, премислящ всички “за” и “против”, готов да измами дори и дъщеря си без да се поколебае. Стоун знае, че липсата на тези качества у Гордън Геко би създала драматичен и недостоверен образ, който ще осакати филма.

Оливър Стоун – чедо на системата, станал нейна контра. Критичният му глас личи най-вече в емоционалната, но фактологически подплатена лекцията на Гордън Геко, изнесена дни след излизането му от затвора. Къде пи ар тактика за продажба на книгата му, къде усещането за свобода, че може да критикува на воля, къде желанието му да се оттласне от инертността и примирението с кризата, но с лекцията си Геко въплъщава Стоуновата критика към порочната финансова система в Америка.

Геко парадоксално е пророческият Стоунов глас, ревящ през годините, за краха на финансовия балон, спукал се без време. Накрая в главата ти остава колкото консервативния толкова и напредничав замисъл, че Уол Стрийт трябва да смени правилата и морала си – по-малко използване на заемни средства за увеличаване на печалбата, по-малко рискови инвестиции, по-малко игри със спестяванията на хората, или така наречения “морален риск” (moral hazard). Един морален урок, който едва ли и самият Стоун се надява, че спекулантите на Уол Стрийт ще научат. Може и да не е особено долюбван точно за тази си позиция, но това е солидната му морална позиция. И заради нея и други като нея винаги ще се възхищаваме на Оливър Стоун.

Възпитаникът на Йеил, критикът на системата, бунтовникът в корема… в “Уол Стрийт: парите никога не спят” Стоун крещи в лицето на Холивуд, а и на Америка – “казах ли ви!” Защото, точно като парите на Уол Стрийт, критичният му глас никога не спи.

    • *само това, което етимологията на думата “идиот” предполага: “различен”, “личен”, “присъщ” и в този смисъл своеобразен и странен.