Прибирам се толкова уморена, че целият свят ми се вижда като потънал в тъмна мъгла. Не ми се прави нищо, не съм гладна, искам само да се сгуша в кротко мълчание. Мога да се закълна, че телевизорът ми е пръв приятел в този момент, а любимата ми музика, на която обичайно неистово припявам, сега кънти жестоко. Не, не искаш да ме чуеш как пея.
В такива дни имам избор (всъщност, винаги имам избор) – да се оставя на меланхолията, чувството за самосъжаление и пълно разочарование или да си взема от онези хавлии, без които никой уважаващ себе си галактически стопаджия не поема на път и да се шмугна в банята за един освежаващ душ. Съвсем очаквано, избирам второто.
И ето ви оптимистична терапия за бързо влизане в ритъм след ден на лудост – аз го наричам тунел на прераждането: 20 минути, в които милиарди дребни капки се изливат върху лицето ми и мога да почувствам молекулите на всяка капка, да усетя падането и разцепването на всяка от тях…
Това са 20 минути, в които чудовищно плашещите неща, свеждащи ме до анестезирано подобие на хомо сапиенс, се разбиват безвъзвратно. Едни 20 минути, в които затворените ми очи виждат повече от най-мощния микроскоп, а устните ми са по-сетивни от най-чувствителната повърхност. Някакви си 20 минути, в които целият свят се събира в една капка и ставам неволен свидетел на раждането на вселени. В тези 20 минути съм случайно появил се микроб в задния джоб на вселенските дънки и така ми е уютно.
Опитай и ти. Колко му е! И си носи хавлия!
FroZzen 