About Love

I realize it’s terribly tough and stupid to write about love. I’m alone now, and I want to have you next to me. I want to pull you beside me and slide and squeeze my legs between yours, while you’re sleeping peacefully. But this can never happen; as usual, you go to sleep much later than I do… why can’t you sleep?

I’m yearning to tell you, I love you so much. You are the woman, which I have always dreamt to meet. Not like some fuzzy idea… because I had never thought that the weird girl you are would ever make me fall in love with her. So far it all sounds pretty trite, I know, but you, too, know I’m no fucking writer.

Last night, was the last time when I bit my nails. Now I pledge myself, my soul, and honour to you – I shall do my best to never ever do it again. Never ever! Because you want me to be a stable man (what’s biting one’s nail to do with stability?!) and I know for sure that I want you to be happy more than anything else in the world.
Two more days and you’re coming back to me! (pause, to take a breath and relieve the tension). I’m getting used to sleeping on my own – alone – but again, I dream of the warmth of your body, rather – of the whole of you.

I can think of the moments when you pee while I’m in the bathroom too. You love to do this. You always do it, when I’m shaving and you think you can’t impress me. But you might have well noticed the pleased smile, watching you from the mirror from under the muzzle smeared in foam. The ripple of your pee is like a Buddhist mantra – it soothes me and fills me with a naïve childish bliss – that you should share something tremendously personal with me. As if you’ve shown me your doll’s house, which you so diligently took care of when you were ten.

I don’t know what love is, or what it looks like. Some say it’s pink, others – red; mine is wee bit different. It is lying on the beach, caressing your hair full of sand (because you love to dive to the bottom and plough it with your head), it is well fed, dozing in front of the TV set, or playing at the last version of Call of Duty, it is just a bit silly and irrational, a bit scared that you might abandon it like a poor kitten after great sex… it even hates you a bit, just a little, sometimes, when it’s fed up with behaving. Or something of the sort …

Bulgarian version / На български език

Advertisements

Welcome to Sofia!

Welcome to Sofia!
The volcano’s still asleep. But
you may see still roaring his marriage
with flatness – down deep
in the heart – on the faces of
everlasting monsters of stone
and in the party going on.
They smile and make you
feel like an ant superimposed
on the mountain. Teenagers
on boards shaking hands with the peaks…
Pictures of paparazzi in media res.
The Mother of Faith
Hope and Love will smile crucified.


Written during the British Council creative writing workshop, back in March 2001. Thanks to Richard Aczel!

So That It’s You

The bus jerked and jolted along the road, covered with holes and deep ruts, with no clear purpose. This produced vibrations, which made even the most sanguine passengers knit their brows in discontent. What one could see through the windows was just the mawkish greenish mud – the same type of mud distinctive for its impudence, permanency, and stubbornness in its relations with bus windows.

She was sitting at the fourth row on the bus, clutching her favourite Setter, wondering how much it had hurt when they had cut that vagabond’s ear.

They sat in a smoky restaurant. She was playing with the food in the plate, not because she wasn’t hungry – just the other way round, she was starving – but because she felt sick with what she was looking at. The young man was talking away, agitated, sawing the air to give greater authenticity to his story. But when he noticed her revulsion, he started and fell silent. A trickle of sticky mucus oozed from his ear. It had been cut in two and then the amputated half was botched to the other part, impatient to get its half back.

Did it hurt him?! Well, yeah, and terribly so, beyond description, beyond compare, beyond measure; a white pain – brandy and passion, rapture and nirvana for the sadist. Acute, maddening, deranging, hopeless… birth pains: his ear gave birth to a part of itself, cell division, plasma, mitochondria, membrane, leucocytes… a half of his ear was born and like every birth the process was painful. His ear cloned itself.

They say mothers are happy, no, but it was not before the two halves finally got together and were linked with a cord, that the receiving half quieted and stopped kicking and wailing robbed of its kidnapped mate.
She watched him with revulsion, but also with some mercy, even sorrow, which soon gained such extreme power that her brain produced a scene of soft all-penetrating sexual passion. There was something agitating in this dry lymph, which had stopped short half way down the lobe of his left ear; the stink of camphor and flavine was flowing into a cocktail of cigarette smoke and corporeal evaporations.

She had come here looking for her dog – at least that’s what she’d said. Some kind of Setter, black-and-white, English, with a brown leash with its name written on a medallion – the prize from a dog exhibition, Sofia 2002, she said. One of its ears had been cut away two years ago by some cruel, cold-blooded roaches, as she had called them, and one could still see the rim of her amateur intervention on it. Just like his ear. She herself had stitched it in a botched way. She had taken it home, wailing, trembling and embittered with the world, a Setter, branded with the scar of one-ear brutality and ferocity.
He was doing his best to assure her that the dog was going to turn up somehow, and when she least expects it. What had made her come to this town…

The night before they had phoned:
“Sista, your dog is in Harmanly, sista! Get da bus and we’ll bring it in hotel. Hasan’s gonna bring it to ya, but if ya just dare to come with no cash, we’ll bump it off, I promise ya! 20 levs, sista, and it’s yours. And sista, get a room in Hrebet hotel, 6th floor.”

She woke up startled. The voice of the boy in her dream was a lame fake of gypsy talk. Even so, she got on the bus to Harmanly and when just a few metres into the town she noticed the branded youth, she felt a lump in her throat. A glimpse was enough to know that her dog had been dead for a long time and now she faced its human reincarnation. She invited him to the restaurant by instinct. She was convinced that he knew something.

Alas, he didn’t make out a word of this mixed-up, a bit nutty girl. He had just kicked off the story of his ear with agitated gestures, for greater authenticity, when he noticed that she silently turned pale and her silence bore a feeling of passion… and this was what appealed to him. It was her, not him, who suggested they took a room in the Hrebet Hotel. How come she knew of that hotel, when she had never been here?

The morning rained down into the room on the 6th floor and lit up his face. His left ear had planted three beautiful drops of fresh blood on the pillow. And in his head a dream was taking place, a dream of a door, a knock, a running dog and a fair lady going away, which hurt in his slit ear – the price for her happiness.

She started when someone knocked at the door. She opened cautiously, there was no one; her nose sensed the familiar smell of dog hair. Down the corridor she could hear running steps, Setter’s steps, paw’s run, running paws, runner along the blade of dog freedom. Paws, hugs, the familiar tongue on her cheeks, a setter charm, loyalty and sad eyes, which only a dog is able to watch with.

The bus jerked and jolted along the road, covered with holes and deep ruts, with no clear purpose. This produced vibrations, which made even the most sanguine passengers knit their brows in discontent. What one could see through the windows was just the mawkish greenish mud – the same type of mud distinctive for its impudence, permanency, and stubbornness in its relations with bus windows. And at the back of the seat next to her one could see three drops of freshly dried blood.

Bulgarian version / На български език

За поезията и любовта

Ясно, че всеки
гладен или добре нахранен
нехранимайко
от майка си щом се откъсне
и почне сам да си връзва обувките
да си бърше носа и да се почесва
където го и не го сърби
и щом от всичко друго му писне…
прописва.

И аз като такъв един нехранимайко,
само че от женски род,
с престорено чувство за ритъм
с неясни понятия,
без идея за срок…

се захванах като повечето си събратя да дефинирам смисъла на
любовта.

След месеци размишления,
допитвания, анкети, беседи,
изчисления и друг тип research
и най-вече – с два тефтера назад,
срам не срам трябваше да призная, че…
не успях

Под директното влияние на Closer

Вече сигурно си гледал Closer. Една типична англо-американска мелодрама, която претендира да бъде изчерпателна с многообразието си от гледни точки и гласове. Ако подходиш към филма така, по-добре недей да четеш нататък, защото няма как да те убедя, че си струва да гледаш този филм отново и отново, и отново …

Всъщност, това е ритъмът на Closer. Отново и отново, и отново; имаш усещането, че си попаднал в някаква латино сапунка, само дето лелите липсват и прозяването трае по-малко от два епизода. Само че има нещо по-така в Closer. Той те кара да поговориш със себе си, на много теми и от много перспективи.

Преводът на заглавието /как беше?/ “До теб” не ми се струва много точен, но може и да греша. Неточен е, защото е твърде сладникво-отдадено-романтичен, какъвто филмът не е. Аз бих го превела “По-близо”, защото едно такова неопределено заглавие като че ли по-добре пасва на природата на лентата.

Но да не се отплесвам със сравнителен анализ на превода. Малко за съдържанието. Closer те кара да се замислиш за много неща: за любовта като такава, а не като ‘easy words’, както казва героинята на Натали Портман; за общуването между хора, изгубени в един огромен бохемски свят /защото какво по-бохемско кътче от Лондон?/; за истината и лъжата; за доверието и липсата на такова между хората; за … за … гледай го, мисля, че ще ти хареса, просто защото се заиграва с един непреходен архетип от световното познание – любовта – но по един съвършено необичаен начин.

Нататък: филмът е пълен с образи и символи, само трябва да гледаш closer, по-отблизо, с други думи. Един по английски завъртян постмодерен разказ за човешкия импулс да не остава сам, да бъде в постоянно търсене на себе си, щастието и /ще го кажа пак/ любовта. Това е един филм за малки откачалки, които срещат непреодолима трудност в разбирането на самите себе си.

Но нека се върна на начина, защото той е доста важен в нашия случай. Забележителното при филма е, че той лудешки скача от година в година, без да подготвя зрителя за това. И ако много съвременни филми прибягват до по-богатия на ресурс медиум на езика, то Closer се затваря само в средствата, предоставени му от филмовото /и нека си го признаем, театралното/ изкуство. С риск да прозвуча леко поучително, ще обясня последното изречение: много филми прибягват до фактическо изписване на прехода в сюжета /например: “след 10 години”, или пък “няколко месеца по-късно”, или нещо от този сорт/ с цел да обхванат един период от време и да помогнат на зрителя да не изпада в ужас от недоумение какво става. Докато Closer, се заиграва с човешката способност да разбира бързо и в крачка неплавните преходи, като по този начин режисьорът, струва ми се, успява да постигне нещо много важно – да ни внуши емоционалния потоп, който залива съзнанието на четиримата герои.

Closer демонстрира грижа за зрителя, в смисъл, че постоянно го тормози и провокира да си размърда мозъка какво се случва, защо хубавата жена снима точно лица, защо двойките се сменят в някакъв момент, защо в крайна сметка всичко се случва не другаде, а в Лондон, но това май е прекалена интерпретация от моя страна. Между другото, обърни внимание, че в целия филм няма нито една сексуална сцена, а казахме нещо за любовта, нали? Това също е един от похвалните похвати, защото внушава основната идея, че това е Closer за любовта и съпътстващата я страст, която се бори да не попадне под графа порнография.

Ако този опит за обяснение на Closer под директното му влияние вече не те е разколебал да гледаш филмчето, направи го, защото има какво да се види, като се абстрахираш от това какво се случва. Гледай как то се случва и го гледай по-отблизо, отново и отново, и отново … Сега отивам да търся пиесата и чакай продължение.

Интерференция

Трепериш почти колкото мен. Удряш главата си в лампата и сенките се разбягват по стените. Но не, май и те треперят … улови думите, които още не съм произнесла! Скъсай ги! Не ме оставяй да те обичам, защото на това няма как да му кажеш любов. Обожавам те с всичкия ти зелен порок и с мъртвото съзнание на мисълта. Скръбен ухажор на себе си. Хлебарките пъплят в съседната стая, чувам ги толкова ясно, че ме е страх да не би да дойдат и да изгризат последната ми останала любов.

Трепериш по-малко от мен, всъщност ти въобще не трепериш. Феникс. Ти ще се възродиш отново от пепелищата, за да ме уплашиш като тъмна сянка, изскочила иззад ъгъла.

Не се прави на учуден, моля те, защото знам, че не си. Не мога да те гледам такъв! Трепериш почти колкото лист, подухнат от остър зимен вятър. ТреперИ!

Хлебарката хладнокръвно ме гледа с черните си сензори. Очи, оковани в найлон, опаковани … ти не виждаш. Мразя те и искам и ти да ме мразиш. Не мога да ти кажа нищо. Толкова ми е студено. Ти си различен… ти си минус, но и аз не съм плюс … иначе бихме се … привличали?!

Затвори очите си, поне да не виждам, че ме гледаш. Ти не виждаш, не чувстваш; ти си звяр, злодей, по-долен от хлебарка, която изпълзява от гнездото си само като изгасиш лампата. Ти си най-мръсното същество, ограбено от чувства. Сигурно те обичам. Макар да не искам, макар да знам, че не мога … и ти не можеш, защото синьото на очите ти се слива напълно с небето.

Синьото на очите ти се слива с небето. Толкова са красиви. Гласът ти … синьото на очите ти.

Затвори вратата преди да излезеш, за да не избяга и последната ми страст и похот. Ако можеш, проври се под нея, аз няма да ти дам ключа, заобиколи я, мини през ключалката, аз пак няма да ти отключа да влезеш … в сърцето ми.

Трепериш почти колкото мен, почти, но по-малко. И това е, което ни прави несъвместими. Ти и аз – некохерентни източници на любов.