Limitless – критика на чистия разум

За да гледаш филма “Високо напрежение” (Limitless) ти трябва специална настройка. За да разбереш същността на Limitless, ще трябва да си представиш, че си бръкнал в контакта и 220 V електричество са се изсипали в нервната ти система, за да преобърнат нагоре с краката представите ти за човешкото разбиране. Дай му от първата до последната минута да те хване като волтова дъга. Иначе казано, за да са възможни каквито и да е прилични за четене заключения за този филм, ни трябва даденото, че той е оригинален, остроумен, загадъчен…

Трейлърът ме беше подгрял сериозно през последните няколко седмици, а изумруденит очи на Брадли Купър ми се присънваха през нощ. Дотук нищо оригинално, съгласна съм. Наскоро обаче надникнах в Базата и какво да видя – режисьор е Нийл Бъргър. Да си призная, не бях чувала за него, но Йейл и рецепта “Small budget, highly creative films” ми прозвуча като – “трябва да се гледа”. И така – без миг колебание се отправих към залата.

Че е creative Нийл, creative е. Толкова, че на няколко пъти тъмният салон притихваше с пълни с пуканки усти и чакаше развръзката, за да си преглътне спокойно. Сценарият не е кой знае колко завързан, но пък радва с липсата на клишета, зрелищни батални сцени и протяжни драматични обяснения в нещо си. Спокойно може да се каже, че на този филм не-мо-жеш-да-зас-пиш!

Накратко – както обикновено става в Холивуд, при случайна и напълно неподозирана среща с отдавна забравения си шурей, нашият човек взима не червеното, не синьото, ами прозрачното хапче, с което отваря кутията на Пандора, т.е. пълния потенциал на задръстения си от блудкаво ежедневие мозък. Сега, ако очаквате някакви супер завързани корпоративни конспирации – забравете. Ако очаквате добрия и лошия – забравете. Limitless дължи много на този постмодерен хаос на социума, на този melting pot, който наричаме Америка с нейното обещание, че всеки може да стане всякакъв, ако… разполага с точните наркотици. Нали не сте мислили, че нещо друго дърпа конците?!

В този смисъл, любопитна тук е жаждата за знание на главния герой, копнежът, не – ламтежът за забавления, кинти, мадами, мерджани, мезонети и т.н… Но преди всичко – не можеш да не забележиш и режисьорът прави нужното, за да не пропуснем този момент – радостта от лекотата, с която можеш да постигнеш всичко стига да се простиш със скудоумните си битийни ограничения.

Няма да се учудите, когато разберете, че нашият човек не е сам в тази неподозирана възможност да ползва 100% от своите мозъчни клетки. Не липсва намека, че Америка (т.е. света) е завладяна от повсеместна NZT-мания, а още по-важна се явява и идеята, че повечето й pathfinder-и дължат успеха си именно на мистичното хапче.

Посланието на филма може да звучи просто и ясно – Не си ли мечтал да помниш всичко, което е минало пред очите ти? Колко пъти неуслужливата ти памет ти е играла номера; колко пъти си искал да блеснеш със знания, които имаш, но хоп, точно в този миг ти убягват. Колко пъти си изпускал някоя мацка, защото не си знаел италиански! Limitless е един постоянен Еврика-момент, в който ти идва като Архимед да побегнеш гол по улиците и да ликуваш, че си открил нещо очевидно за теб, но невидимо за другите.

Но може да звучи и така: Положението е страшно. Намерете своя наркотик сега и дръжте здраво. Сърдете се само на себе си, ако накрая останете в групата на лузърите.

Категорично Limitless издава нещо много по-тревожно – заедно с филми като “Генезис” и разни други ала-балистики, очертава тенденция, в която все повече холивудски режисьори се занимават с търсене на нови пластове в човешкото съзнание и подсъзнание. Като едни същински доктор-фаустовци холивудската машина рови във възможностите на мозъка… Дали това не е знак за наситата на американската кинематография с познати и непознати наркотици и неистов глад за нови измерения на познанието? Но тенденцията е тревожна не защото ние страдаме от някакви мечти за свят без наркотици – а защото знаем колко напред с материала са онези отвъд голямата локва. Но това са едни други размисли.

Ако сте разбрали нещо досега, може и да се съгласите с финалното ми заключение: и с псевдо рекламата на хапчето, която беше пусната в мрежата, за да ни загрее за филм, който излиза извън пределите на киносалона, и с цялата си иронична постановка, Limitless вълнува, защото може да се гледа на няколко нива. Може да го вземеш за чиста монета и ние не носим отговорност за последиците. Или да се депресираш. Или да се преработиш. Така или иначе, той надува един балон за безбрежно плаване в окена на познанието, който рано или късно ще се спука, но оставя и едно намигване, че статуквото върви ръка за ръка с живота в този свят.

Ако имаш мозък, чийто потнциал да се разкрие, ще го разбереш, ако не – сори.