Събота сутрин, а телефонът ме буди. В главата ми е лудница и не разбирам защо съм сложила аларма за това нечовешко време. В просъница се сещам се, че миналата седмица станах за TEDxBG и съм забравила да изключа алармата… Няма нищо случайно – време е за писане.
Почти при всеки пост, провокиран от емоционално мощно събитие, си спомням думите на Уилям Уърдсуърт, който винаги пише, след като силните чувства вече са поутихнали и движещото вдъхновение е споменът в покой (emotions recollected in tranquillity). Така, противно на всяко интернет-повлияно решение, реших да отложа споделянето на своите впечатления от TEDxBG, за да бъда максимално обективна…
Именно с такъв поток от спомени, преосмислени в покой ни заля Владимир Донков, авантюристът, фотограф, алпинист, на който един ден му омръзва да чува “Момче, тая работа няма да стане” и се отправя към ледената пустощ. Е, нещата не са станали така бързо, но моментът на проникновение, който Владо сподели, е това, което всеки от нас иска да постигне – да зарежеш сигурното, за да гониш дивото в името на по-истински живот. Като тънка червена линия през лекцията надничаше идеята за опазването на околната среда, за разхищението, за консуматорската лакомия на модерното ни общество… След изпълнената с впечатляващи, страховити, весели, съзерцателни и мърди мисли лекция на Владо, заредена със силата на Атлас, и аз самата за пореден път се разтерзах колко безсмислено е всичко и колко по-хубаво би било да живея в хармония с природата. Браво, Владо!
Радвам се, че успях да се запозная с Христомир Йорданов на афтърпартито, защото тогава получих безценни няколко изречения от него. Лекцията му за работата на системите и за това как сложни явления могат и възникват от прости действия ме изпълни с надежда, че в България работят много умни хора и със събития като това техните идеи или агрегации на идеи виждат бял свят. Надявам се, че работата му има значителен приложен аспект и може да намери почва в редица начинания.
Очаквах с особено нетърпение лекцията на Надежда Савова, най-вече заради филма на Николай Василев “Къща на Надежда” (БНТ). В Надежда видях един страхотен вдъхновен от живота и изпълнен с ентусиазъм и оптимизъм човек. Тя ни разказа за идеята си за хлебните къщи като средище на култура и място, където хора в неравностойно положение могат да се събират и общуват. При краткия ни разговор в паузата между лекциите Надежда затвърди убеждението ми, че принстънското възпитание и обучение е добрата почва, за да може всяка българска идея да разцъфти…
Явор Джонев (“Ново училище”) беше своеобразният Нютон на таз-годишния TEDxBG, предлагайки една революционна за България идея за образованието. С уверен трезв тон Явор не само ни каза колко потресавощо е състоянието на родното ни образование, но и предложи идеи, които обръщат съвременна парадигма за образованието нагоре с краката. Той сподели, че предлаганите от него образователни практики гарантират високи резултати, разбиране на материала, промяна на отношенията учител-ученик. А най-радостното е, че Явор вижда коренната промяна да се материализира след 10-тина години.
Подобни идеи представи и Кирил Русев. Кракото представяне на неговата класна стая без хартия, която предразполага децата към по-добрно вникване в образователния процес посредством интерактивно обучение ми се стори доста примамлива. Без да подценявам и без да съм запозната в подробности със системата, не мога да спестя, че имам известни резерви към нея и смятам, че тя съдържа един фундаментален дефект – а именно, поставя родното образование в нелеката позиция да догонва новостите в опит да увлече децата към ученето.
Супер свежите идеи на дизайнера Илиан Милинов ме зарадваха страхотно. На афтърпартито ми каза, че повечето му проекти са реализирани в чужбина и само някои (като столчетата, които сигурно сте виждали на няколко места в София) се продават в България. Идеите на Илиан ми направиха впечатление като устойчиви, полезни, спестяващи време, нерви, пространство и въглероден отпечатък, за което искрено го поздравявам.
От първия миг презентацията на Стийв Кайл грабна цялата публика. Не знам дали можете да си представите супер динамична 16-минутка, от първо лице множествено българско число, разказана от австралиец, която с ирония и гротеска разбива на пух и прах втъканата в душите ни “сериозност”. Стийв ни говори за идеята, че човек си е Homo Ludens кой каквото ще да ни казва, че имаме нужда от игра каквото и да правим. Стийв направи безмилостна дисекция на българското обещство и за всичко това обвини бабите 🙂 Да, да, именно т.нар. “баба фактор” според Стийв е захранката за нашата порочна сериозност, алфата и омегата за нашето нещастие.
Не мога да не цитирам част от презентацията му:
The opposite of play is not work. The opposite of play is depression. In fact, play improves our work.
Rats that play more have bigger brains. Kittens deprived of play are unable to act socially.
Препоръките му бяха насочени предимно към местните работодадетели, насърчавайки ги да не забравят, че всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие. Няма да казвам на шафа ми, че според Стийв бонусите са порочна практика и не водят до по-висока производителност 😉
Лекциите на Яна Бюрер Тавание от Български хелзинкски комитет и Майкъл Браун, колкото и да бяха различни, съдържаха една изначална тъга, която само хората, видели не веднъж смъртта в очите, познават. И Яна и Майкъл ни разказаха за смъртта – като безнадеждност и като съзнателен риск; смъртта като пропуск и вина на системата в България и като част от пътя към върха… Яна ни насърчи да не даваме пари на домовете за сираци и хора с умствени увреждания, а да сезираме институциите да вършат своята работа. Апелът й беше насочен към обществото – да напомняме отново и отново, че тези домове не решават проблемите, а само ги задълбочават.
Чудя се как ли Яна спи нощем след ужасите, които вижда в домовете? Нейната увереност и сила ме разтърсиха. Сигурна съм, че и Майкъл често сънува ледените върхове в Тибет, на които снегът не може да се задържи, защото ги брулят безмилостни ветрове…
Приземени от тези две лекции, усетихме очарованието на думите на трагично загиналата Дафина Георгиева – Роня, отишла си без време, но оставила след себе си прекрасни стихове и рисунки.
Макар че това беше последната лекция в TEDxBG 2011, която освен всичко друго остави сълзи в очите ми, не мога да не завърша с готиното, да, именно готиното изпълнение на сладурите от Хахаха импро театър. Гледайки страхотното динамично и вдъхновено изпълнение се радвах и за пореден път убеждавах, че комедията може да е и интелигентна, весела, забавна и абсурдна, без да граничи с недомислици като “Комиците” и “Мисия Лондон“.
И накрая – нищо от това нямаше да бъде възможно, без Мария Попова – инициатор и организатор на TEDxBG 2010.
Да, малко се получи като репортаж, но толкова факти ми се въртят в главата, че искам да изкрещя на целия свят колко страхотно събитие беше TEDxBG 2011 . Комитата даде благословията си и каза, че разрешава на Алекс, Теди и Ники да правят TEDxBG два пъти в годината, но не повече…
Ако не си прочел какво са казали другите, бързо нататък: Све, Ани, Деси Бошнакова, Ралчев, , Маркбит, Юруков и много други знайни и незнайни блогъри.
Идеите са споделени и ни чака цяла година, в която да ги споделяме с всички около нас.
FroZzen 