Лари Краун – перла в короната на американската мечта

Холивуд пак реши да си поиграе с малкия човек, но не с някакъв дребен мизерен човечец, ами с цяла коронована особа. “Лари Краун”, както подсказва и името, е филм за обикновения чак универсален американец, който гордо носи короната на американската мечта.

Цялата драматична сюжетна линия се крепи на това, че нашият протагонист Лари Краун – малко над 55, по американски приятелски настроен пич – се сблъсква челно със световната финансова криза, в деня, в който е уволнен, което туря край на мечтите му за щастлив и безоблачен житейски път. Кризата или тъповатото му примирение са изгонили жена му преди време, или пък тя си е тръгнала заради някой по-богат чичо Сам? Така или иначе, този драматичен момент, който Ханкс ни подсказва, че е симптом на времето, отваря цял нов хоризонт на очакване пред Лари.

Да си кажа още в началото, филмът си струва да се гледа, дори и само на фона на това, че няма почти нищо друго по кината това лято. “Лари Краун” не прибягва до кой знае какви арт похвати, а залага на сладка достъпна реалистичност и жизнелюбие. Нищо не може да ни изненада, но и няма от онази всеизвестна тъпота на американските комедии. И макар че упорито ни пробутва американския начин на живот като мерило за щастие, можем да му простим и да си позволим искрено да се посмеем на някои сцени.

“Лари Краун” се прощава категорично със щастливото съществувание на многолюдното американско семейството, без това да води до кой знае какъв драматизъм – просто самотното битуване е част от пейзажа. Всъщност това е същото самотно битуване, което е познато и по нашите географски ширини. Филмът показва тревогата на модерния човек, сам съставляващ семейство, чийто най-близки хора са съседите или случайно довяти познати, или пък е някога свръх амбициозен талант, днес съжителстващ в бездетно пиянство. Без излишна драма, Том Ханкс – режисьор, актьор, сценарист и продуцент на лентата – ни показва дибидюс американския лайфстайл във вида му, в който се намира, след като е извървял целия път от времето, когато семейството беше “основната клетка на обществото” до отворените връзки и сложния статус на отношения.

В тази връзка, интересна е и ролята на жената – тя отдавна не е смирената потисната американска домакиня от 60те. Героинята на Джулия Робъртс, Мерцедес Тайно е в типичната женска роля на учителката-звяр (пардон, университетски преподавател), омъжено работещо момиче, която предпочита да я наричат “госпожица”, може да се гневи и да злорадства над нещастието на мъжа си, флиртува без угризения. Жените на Ханкс са пълнокръвни модерни дами, волни птички, които винаги ще могат да живеят от издръжката на изнемогващите си бивши.

И няма как цялото това разкрепостяване и еманципация да не доведе до краха на иначе стабилната американска икономика. Все пак американската мечта е валидна само при определени стабилни дадени – безграничната свобода и безконтролно харчене, липса на пуританско трудолюбие и патриархален ред не са част от това уравнение. И ето, в “Лари Краун” вече и децата знаят, че един долар днес е по-скъп от вчера и по-евтин отколкото ще бъде утре, нищо че не могат да смятат.

И в целия този до болка познат реалистичен сюжет, не сме учудени, че Лари е погълнат от корпоративната машина, която го оглозгва и изплюва във сгодния момент, разбира се с подобаващите универсални сладникави обяснения. Но оказва се, че универсалният малък човек от универсалния магазин с универсалното облекло и обноски, с често срещан по улиците автомобил с обичайно голям резервоар (купен на кредит, за да вози многобройното домочадие), задължителна ипотека и стандартен развод намира сили да се справи с личната си криза, независимо от глобалната такава.

Като изключим блудкаво сладникавият край и няколкото наивини предозирани пародийни сценки, “Лари Краун” си струва да се гледа заради лековатата атмосфера, университетския живот и слънчевото време в Калифорния. Само се чудя, ако това са филмите, вдъхновени от поотминаващата кредитна криза, какви ли ще ги измисли Холивуд след онова, което се задава. Но това са едни други теми.

Карибски пирати: в непознати води

Снощи се наложи да си сложа 3D очила за около 2 часа, защото гледах “Карибски пирати: в непознати води”. Рядко гледам филм на предпремиера, но този път имах това удоволствие благодарение на Иван Ралчев и ПИБ, които бяха така любезни да ме включат в списъка на поканените.

Ако трябва накратко да дам мнението си за филма, ще кажа, че това не е филм, който ме кара да се вълнувам. Въпреки това, по ред причини, които ще се опитам да изложа тук, той все пак, макар и трудно, намира място в категория “Целулоид… или какво ме вълнува в киното“.

Кратко лирично отклонение: Не обичам да пиша за филми, които са слаби и не заслужават времето ми, в които изкривената ми душа на филолог не намира достатъчно исторически корени, за които да се залови, падайки безпомощно в бездната на безмълвието. Така че, пиша само за това, което наистина ми харесва. Което не значи, че пиша за всичко, което оценявам високо – има прекрасни филми, като “Речта на краля” и “Първичен код”, за които все още не намирам сили да седна да драсна 2 реда.

Както и да е, снощните “Карибски пирати” трябваше да бъдат интересни. И ми бяха интересни и през всичките 100 и няколко минути търсех да открия образа на британската имперска машина от средата на XVIII век да цъка като добре смазан швейцарски часовник, или не съвсем. Впечатляващите моменти, само заради които си струва да се гледа този филм, за мен, са: срещaтa на Джак с надут британски лорд с безброй титли с натуралистично представената му лакомия, кадрите с калните мизерни улици на Лондон, заляти от литри човешки течности, с годро извисяващите се монументални гранитни сдания, и накрая – пропиващата всеки кадър автентична нищета. Макар че не мога да твърдя със сигурност доколко точно е възпроизведена атмосферата на епохата, все пак не мога да не отбележа, че привидната автентичност впечатлява.

Радва ме начинът, по който филмът показва типичната за XVIII век жажда за откривателство и завоюване на нови граници. Не, не твърдя, че филмът е исторически, не ставайте смешни, но ми е интересен стремежът да се пресъздаде свят, чийто граници се простират от Момбай до Западните Индии и от Уестминстърското Абадство до амазонските мисии и от Английския канал до извора на младостта.

В този смисъл, четвъртата част на “Карибски пирати” е един своеобразен ескапизъм, бягство от реалността на тогавашното, а и днешното ни консуматорско-пренаситено нещастие. Той е не просто занимателен, цветен, шарен, пенелопе-окрузен филм, който ти показва колко забавен, безгрижен, безметежен, приключенски, вълнуващ и т.н е животът на пиратите. Той може да се гледа и като филм за тежкия живот на пирата, който е принуден да бяга от задушаващата хватка на майката-империя. Да, може и така да се гледа, няма лошо.

Разбира се, разглеждайки филма в този вероятно донякъде преднамерено пресилено сериозен план, не можем да пропуснем присъствието на испанците, които по това време вече едва ли са така заинтересовани от Карибите. Всъщност, те са ми важни със своята галантност, мъжество и гордост, които са в пълен контраст със суровата британска действителност и липса на каквато и да е дисциплина. Присъствието на испанците, които са далеч по-големи противници на империята по времето на Елизабет, са едно интересно намигване към онези на Острова.

Ще си позволя да завърша с цитат от Спароу, който в пореден пристъп на философстване изтърсва следното: “It is not the destination so much as the journey” – една сравнително революционна и даже бих казала доста XX-век фраза, която отново ни навежда на размисли за британския откривателски и приключенски дух, отпратила хиляди мъже в морето, тласкала векове наред Британия напред и нагоре, дала им самочувствие да сложат половината свят под своя ботуш.

Ако тези мисли ти дадат някаква отправна точка за едно по-различно гледане на филма, пия хубаво вино и пуканките ги обичам не твърде солени 😉

Limitless – критика на чистия разум

За да гледаш филма “Високо напрежение” (Limitless) ти трябва специална настройка. За да разбереш същността на Limitless, ще трябва да си представиш, че си бръкнал в контакта и 220 V електричество са се изсипали в нервната ти система, за да преобърнат нагоре с краката представите ти за човешкото разбиране. Дай му от първата до последната минута да те хване като волтова дъга. Иначе казано, за да са възможни каквито и да е прилични за четене заключения за този филм, ни трябва даденото, че той е оригинален, остроумен, загадъчен…

Трейлърът ме беше подгрял сериозно през последните няколко седмици, а изумруденит очи на Брадли Купър ми се присънваха през нощ. Дотук нищо оригинално, съгласна съм. Наскоро обаче надникнах в Базата и какво да видя – режисьор е Нийл Бъргър. Да си призная, не бях чувала за него, но Йейл и рецепта “Small budget, highly creative films” ми прозвуча като – “трябва да се гледа”. И така – без миг колебание се отправих към залата.

Че е creative Нийл, creative е. Толкова, че на няколко пъти тъмният салон притихваше с пълни с пуканки усти и чакаше развръзката, за да си преглътне спокойно. Сценарият не е кой знае колко завързан, но пък радва с липсата на клишета, зрелищни батални сцени и протяжни драматични обяснения в нещо си. Спокойно може да се каже, че на този филм не-мо-жеш-да-зас-пиш!

Накратко – както обикновено става в Холивуд, при случайна и напълно неподозирана среща с отдавна забравения си шурей, нашият човек взима не червеното, не синьото, ами прозрачното хапче, с което отваря кутията на Пандора, т.е. пълния потенциал на задръстения си от блудкаво ежедневие мозък. Сега, ако очаквате някакви супер завързани корпоративни конспирации – забравете. Ако очаквате добрия и лошия – забравете. Limitless дължи много на този постмодерен хаос на социума, на този melting pot, който наричаме Америка с нейното обещание, че всеки може да стане всякакъв, ако… разполага с точните наркотици. Нали не сте мислили, че нещо друго дърпа конците?!

В този смисъл, любопитна тук е жаждата за знание на главния герой, копнежът, не – ламтежът за забавления, кинти, мадами, мерджани, мезонети и т.н… Но преди всичко – не можеш да не забележиш и режисьорът прави нужното, за да не пропуснем този момент – радостта от лекотата, с която можеш да постигнеш всичко стига да се простиш със скудоумните си битийни ограничения.

Няма да се учудите, когато разберете, че нашият човек не е сам в тази неподозирана възможност да ползва 100% от своите мозъчни клетки. Не липсва намека, че Америка (т.е. света) е завладяна от повсеместна NZT-мания, а още по-важна се явява и идеята, че повечето й pathfinder-и дължат успеха си именно на мистичното хапче.

Посланието на филма може да звучи просто и ясно – Не си ли мечтал да помниш всичко, което е минало пред очите ти? Колко пъти неуслужливата ти памет ти е играла номера; колко пъти си искал да блеснеш със знания, които имаш, но хоп, точно в този миг ти убягват. Колко пъти си изпускал някоя мацка, защото не си знаел италиански! Limitless е един постоянен Еврика-момент, в който ти идва като Архимед да побегнеш гол по улиците и да ликуваш, че си открил нещо очевидно за теб, но невидимо за другите.

Но може да звучи и така: Положението е страшно. Намерете своя наркотик сега и дръжте здраво. Сърдете се само на себе си, ако накрая останете в групата на лузърите.

Категорично Limitless издава нещо много по-тревожно – заедно с филми като “Генезис” и разни други ала-балистики, очертава тенденция, в която все повече холивудски режисьори се занимават с търсене на нови пластове в човешкото съзнание и подсъзнание. Като едни същински доктор-фаустовци холивудската машина рови във възможностите на мозъка… Дали това не е знак за наситата на американската кинематография с познати и непознати наркотици и неистов глад за нови измерения на познанието? Но тенденцията е тревожна не защото ние страдаме от някакви мечти за свят без наркотици – а защото знаем колко напред с материала са онези отвъд голямата локва. Но това са едни други размисли.

Ако сте разбрали нещо досега, може и да се съгласите с финалното ми заключение: и с псевдо рекламата на хапчето, която беше пусната в мрежата, за да ни загрее за филм, който излиза извън пределите на киносалона, и с цялата си иронична постановка, Limitless вълнува, защото може да се гледа на няколко нива. Може да го вземеш за чиста монета и ние не носим отговорност за последиците. Или да се депресираш. Или да се преработиш. Така или иначе, той надува един балон за безбрежно плаване в окена на познанието, който рано или късно ще се спука, но оставя и едно намигване, че статуквото върви ръка за ръка с живота в този свят.

Ако имаш мозък, чийто потнциал да се разкрие, ще го разбереш, ако не – сори.

Уол Стрийт: парите никога не спят – ревю за безсънния критичен глас

Както във всички филмови ревюта в този блог, и в това няма (критични) спойлери, така че четете спокойно. Няма да ви кажа кой е убиецът. 😉

Преди година гледах филма на Тома Томов “Оливър Стоун – бунтарят срещу системата”. Това беше безкрайно откровен и задълбочен разговор с един от най-интелигентните и критични холивудски режисьори. Стоун надълго и нашироко говори за отношението си към Америка и нейния статут като “city upon a hill”, в който са вперени погледите на целия свят. Той сподели, с маниер типичен за велик режисьор, отношението си към войната, киното, секса и наркотиците.

Затова, когато отидох да гледам “Уол Стрийт: парите никога не спят”, а и доволно захранена с по-ранните му филми, знаех, че мога да очаквам неочакваното. Не че Стоун си пада по супер завъртяни сюжети. Не. Той може да ви изцеди с моралните дилеми, които поставя, с многообразието на гледни точки, с психологическата задълбоченост на образите, с инакомислието си и, ако щете, с идиотщината* си като режисьор – всичко това комбинирано с кинематографична достоверност, която малко режисьори могат да си представят, камо ли да реализират.

Във филмите му винаги се долавя неизменния глас на разочарования и отрезвен идеалист, отритнат от кликата на избраните. Така и на Уол Стрийт. Колкото и изненадващо да е, там оказава се, има идеалисти, които живеят за тръпката от печеленето на пари. Идеалисти, защото за тях играта на пазарите е нещо повече от прехвърляне на цифри, сключване на сделки с пари, които още не си спечелил, трескаво следене на индекси, валутни курсове и тенденции… За Джейкъб (Шая Лебьоф) и Гордън Геко (Майкъл Дъглас) вечната тръпка от надпреварата с времето и язденето на последната финансова вълна е същински платонов ейдос. Или както самият Геко казва – “It’s about the game!”

Вероятно донякъде повлияна от историчността на W., все ми се искаше филмът да бе поставен по-близо до реални събития и факти, свързани с развихрилата се през 2008 г. и бързо добила ужасяващи размери световна финансова криза. Така и така се залавя с не малко задачи и разчопква няколко теми (една от които излишно сълзлива), Стоун спокойно можеше да градира повече събитийността около кризата. Лично за мен малко реална или близка до реалната чисто икономическа фактология, която само беше начената в лекцията на Геко не би била излишна. Вярно, темата беше леко доразвита в образа на личното страдание на ментора на Джейкъб – Луис (Франк Лангела) – стара мечка, който вече трудно се справя с темпото на новия свят. Донякъде го имаше и в тегавите преговори с другите важни играчи в банковия сектор, в кадрите на опразнения от изпоуволнените банкови служители салон, но можеше малко повече, без Стоун да става хроникьор на събитията.

Това настрана, важен ми е подхода на Оливър Стоун към реалността на кризата – ситуация, в която едни виждат неизбежен провал, други (по-адаптивни) – възможности за растеж. И това е, което отличава истинските бикове на пазара от инертните олд-скул типове с уж нови ценности, както и от безскруполните спекуланти. Освободен (или по-скоро изцелен в затвора) от илюзиите на непробиваемия кредитен балон, Геко прозира, без да храни филантропски настроения, къде са възможностите за успех на пазара и ако може с това да си отмъсти на старите врагове. За целта той трябва да навакса бързо с новостите, като започне от ъ-ъ-ъ… мобилния си телефон.

Всичко това без излишен драматизъм. Стоун не ни залъгва, че финансовият хищник се е променил, не ни довежда до кой знае какъв катарзис. Не. Годрън Геко е трезв, добре запознат със световната финансова история играч. Той не залага на случайността. Той е пресметлив злодей с лоша слава, премислящ всички “за” и “против”, готов да измами дори и дъщеря си без да се поколебае. Стоун знае, че липсата на тези качества у Гордън Геко би създала драматичен и недостоверен образ, който ще осакати филма.

Оливър Стоун – чедо на системата, станал нейна контра. Критичният му глас личи най-вече в емоционалната, но фактологически подплатена лекцията на Гордън Геко, изнесена дни след излизането му от затвора. Къде пи ар тактика за продажба на книгата му, къде усещането за свобода, че може да критикува на воля, къде желанието му да се оттласне от инертността и примирението с кризата, но с лекцията си Геко въплъщава Стоуновата критика към порочната финансова система в Америка.

Геко парадоксално е пророческият Стоунов глас, ревящ през годините, за краха на финансовия балон, спукал се без време. Накрая в главата ти остава колкото консервативния толкова и напредничав замисъл, че Уол Стрийт трябва да смени правилата и морала си – по-малко използване на заемни средства за увеличаване на печалбата, по-малко рискови инвестиции, по-малко игри със спестяванията на хората, или така наречения “морален риск” (moral hazard). Един морален урок, който едва ли и самият Стоун се надява, че спекулантите на Уол Стрийт ще научат. Може и да не е особено долюбван точно за тази си позиция, но това е солидната му морална позиция. И заради нея и други като нея винаги ще се възхищаваме на Оливър Стоун.

Възпитаникът на Йеил, критикът на системата, бунтовникът в корема… в “Уол Стрийт: парите никога не спят” Стоун крещи в лицето на Холивуд, а и на Америка – “казах ли ви!” Защото, точно като парите на Уол Стрийт, критичният му глас никога не спи.

*само това, което етимологията на думата “идиот” предполага: “различен”, “личен”, “присъщ” и в този смисъл своеобразен и странен.

“Генезис” – за съня, живота и други дивотии

Коб: “Кой е най-устойчивият паразит? Идеята. Една-единствена идея в ума на човек може да построи градове. Една идея може да преобрази света и да пренапише всички правила. Ето защо трябва да я открадна.”

Въпреки хвалебствените рецензии за “Генезис” (Inception) на Кристофър Нолан все си мислех, че няма как филм с премиера през лятото да се бори за признание. Официалното му представяне в Лондон бе едва на 8 юли. А и сравнения с “Матрицата” ми се сториха някак съмнителни. А и продължителност от 148 минути могат да разколебаят мнозина.

Все такива летни мисли… докато филмът не започна, плахо, по холивудски заплашително драматично и мистериозно. И дотук със задъхващия се от дефицит на сюжети и герои Холивуд. От петата до последната минута филмът те грабва и запраща ретроспективно от измерение в измерение, докато не се умориш да следиш къде си и дали точно сънуваш или не.

Сложността на сценария е сравнително предизвикателна, макар че погълнатият от него зрител в един момент започва да мисли сюжета на линеарно ниво и липсата на точен ориентир престава да има значение. Лудница! Сценарият предлага смесица от жанрове – от уестърн заради постоянното търсене на нови граници, през драма заради личната трагедия на главния герой, през история за завръщането у дома и история на пътя, до футуристична импресия в стил Дали. Всичко това създава едно, очевидно не самоцелно, сюжетно претоварване.

“Генезис” се заиграва с идеята за корпоративната власт, за изкусните крадци на информация, този път така дръзки, че да влязат в съня ти, за да се доберат до това, за което им е платено. В тази посока, филмът подлага на дискусия и проблема за размиването на моралните ценности – защото прави един крадец симпатичен, нищо че е в условностите, зададени от съня. Той налага постоянното усещане за подриване на системата, като създава един свят, доминиран от кражба и неправомерно навлизане в личния свят, в който важат правилата на корпорацията.

Затова и героите са хора на пътя, граждани на света, без дом и постоянно местожителство, оцеляващи в корема на корпорацията и разбира се в неизменната компания на японци. Затова и малко неестествен за този контекст и за кибер фантастиката въобще ми се струва копнежа на Коб (Леонардо Ди Краприо) към семейството и децата му. Сякаш Нолан не може да избяга съвсем от значението, което американците отдават на моралните устои на семейството. Или пък има друга причина?

Нолан представя сънуването като стройна поредица от събития – съвършено логично докато спим, но невероятно невъзможно за обяснение когато се събудим. Точно както съня, и филмът е изтъкан от фрагментарни символи и образи, които сами по себе си значат малко, когато сме будни, но са натоварени с огромна емоционална сила, чак до разтърсване, докато сънуваме. Фройд би се потрудил доста да обясни символиката, използвана от Нолан. Или пък би се зарадвал на загатнатия Едипов комплекс у един от героите или на развихрената визуална креативност и символика.

На моменти “Генезис” нарочно спира мощното си препускане, за да представи вътрешните терзания на героите от миналото – разочарования, чувство за вина, пропуснати моменти. Все неща, чиято огромна енергия ни смазва с непреодолимостта си в съня ни. Но още по-интересно – емоционалните потъвания на Коб и мистичните му диалози с мъртвата му съпруга ни въвеждат и в свят, изграден от силното по фаустовски и напълно хедонистично желание да се изживее още и още и още, да се достигнат всички граници, да се изпитат неизпитвани емоции, да се изпробват всички възможности на въображението.

Това е типичен пост- пост-модерен анти-утопичен филм за света, който съществува само от врата нагоре, свят, случващ се само в главата, в който не е необходимо да напускаш дори стола си, за да изживееш целия си живот. Свят, изграден изцяло на базата на колективния сън.

Вероятно това е и тревогата на Нолан за бъдещия свят, управляван от онова, което още Уилъм Гибсън нарече “симстим” – симулацията на живота чрез машини. Като ни представя кошмарния бъдещ свят, филмът, струва ми се, всъщност е опит да се намери критичен глас за настоящето ни. В този смисъл, “Генезис” спокойно може да намери място сред образците на дистопичното кино, като “Бразилия” на Тери Гилиъм, “Матрицата” на братя Уашовски и много други.

А да споменем ли играта на целия актьорски състав и най-вече неверояно идейното и креативно операторско майсторство, създало лабиринт на ума, свят без граници и неподчинен на законите на физиката. Или пък прекрасния саундтрак, например “Non, Je Ne Regrette Rien” (“Не, за нищо не съжалявам”) на вечната Едит Пиаф. След като си слушал подобна музика, всичко друго бледнее.

Без да се поколебае, в края на прожекцията публиката в залата ръкопляска – естествена реакция след двусмисления финал, който прави лентата колкото оптимистична, толкова и безутешно песимистична. Само с един символ, показан няколко пъти тук и там, финалът посява съмнението дали пък всичко това не е било сън, дали въобще героите са се събудили, но най-вече – дали и ние не сме били въвлечени в този неконтролируем колективен сън!

Приятно гледане!