Рива трепереше от нетърпение. Вече знаеше, че й е писано да разкрие тайната. Носеше ценната книга; отвори я на 333-а страница и зачете. Още нищо не й беше ясно. Думите й говореха, но малко биваше разбрано. Трябваше сама да открие смисъла на загадката и след това да се опита да я разреши – от нея зависеше целият й по-нататъшен живот.
Някакъв вятър полази по пръстите й и започна да тормози страниците. Тя четеше нетърпеливо, а пустинята се простираше толкова широка напред, краят й беше чак в следващото измерение. Нямаха край и енигмите в книгата – всяка страница построяваше нова стена от предизвикателства пред съзнанието. Листата й бяха толкова жълти, че писанията по тях избледняваха и скоро щеше да бъде невъзможно да се разчита, на помощта им.
Рива се досети, че има един начин да се излезе от пустинята – като намери реката. Пред погледа й се простираше само безкрайният пущинак, без капка живот в на пръв поглед безжизненото му тяло. Очите й запълзяха по треперещия хоризонт, на където се беше запътило слънцето. Жълтата й рокля се вееше по волята на жестоко сухия вятър и караше всеки жалък косъм на главата й да жадува собствения си път под жаркото слънце. А реката се криеше …
Искаше да спаси света. Мозъкът й обаче пропускаше една капка егоизъм, която я караше да намери пътя и да го запази само за себе си. А и дали хората искаха да преплуват тази загадъчна река? Все пак Рива бе сама в мисията, никой по света дори не подозираше за съществуването й, така че дълг нямаше.
Оставаше да пресметне само още няколко хода. След като разбра, че отговорът е в пустинята, а не в укрепения и сигурен град, краят бе въпрос на дни. Но книгата още й се струваше като плутонско сирене – с токова много празнини … нямаше никаква идея как да продължи; очите й се напълниха със сълзи на горчиво отчаяние.
А от пръстите й капеше вода; по краката й се стичаха ручеи лазур; едри мъниста заскачаха от косите й; водни зърна се откъсваха от всяка нейна клетка. Рива разбра – реката беше ТЯ. И пожела да я запази само за себе си.
Много четоха книгата след нея. Рива само се усмихваше загадъчно и излагаше лице на живителното пролетно слънце. Годините минаваха, все по-малко хора останаха да дишат тежкия въздух – отдавна вселената бе приютила по ъглите си скитащите се сираци на Земята. Рива погледна към слънцето, вече можеше да го наблюдава спокойно. Без да затваря очи пред него. Дали някой някога щеше да се досети как го прави?
FroZzen 